Алън Фолсъм
Претендентът (19)

19

Санаториум Св. Франсис, Пасадина, щата Калифорния, Вторник, 12 март, 2:00 следобед

Джон Барън стоеше на ливадата в сянката на голям стар платан, с ракета за бадминтон в ръка, гледаше как перцето лети над мрежата към него и отчаяно се опитваше да забрави на какво беше станал свидетел току-що. Когато перцето достигна до него, той го изпрати с висока парабола над мрежата към отсрещния край на игрището, където стояха две монахини медицински сестри. Сестра Макензи се затича към него и се престори, че ще го удари, но после изведнъж отстъпи крачка встрани и жизнерадостната сестра Рейносо ловко го прехвърли през мрежата. Барън замахна, пропусна, подхлъзна се и елегантно се просна по гръб на тревата.

— Всичко наред ли е, мистър Барън? — разтревожи се сестра Рейносо, дотича до мрежата и надникна през нея.

— Просто имате числено превъзходство, сестро. — Барън се изправи, усмихна се насила и погледна встрани към края на игрището. — Хайде, Ребека, те са две срещу един. Не искаш ли да ми помогнеш? Направо ме разбиват.

— Да, Ребека, ела — каза сестра Рейносо и заобиколи мрежата. — Брат ти наистина има нужда от помощ.

Ребека Хена Барън стоеше на тревата и наблюдаваше брат си, а лекият ветрец си играеше с тъмната й коса, прибрана на конска опашка. Държеше ракетата си за бадминтон така, сякаш я виждаше за пръв път през живота си.

Барън се изправи и я доближи.

— Знам, че не ме чуваш, но знам и че разбираш какво правим. Искаме да играеш с нас. Ще дойдеш ли?

Ребека се усмихна мило, после сведе очи и поклати глава. Барън си пое дълбоко въздух. Тя никога не излизаше от това състояние — тъгата, която напълно обгръщаше живота й, не й позволяваше да направи първата крачка към света.

Ребека вече беше на двайсет и три години, но не беше проговаряла или давала знак, че чува какво й говорят, откакто беше видяла трима крадци да застрелват родителите им в дневната на тяхната къща в Сан Фернандо преди осем години. Тогава тя беше на петнайсет. От този момент умното, забавно и буйно хлапе, с което беше прекарал живота си, се превърна в сянка на човешко същество, безкрайно крехко и уязвимо. Изглеждаше безпомощна като малко дете, тъй като всичките й способности за общуване и разбиране бяха погребани под исполинската тежест на тази травма. От друга страна, остроумната му, интелигентна по-малка сестра сякаш надничаше иззад тъмната пелена всеки път, когато той дойдеше на свиждане. Многобройни психиатри, които засега не бяха постигнали никакъв успех, включително и сегашната й лекуваща лекарка Джанет Фланъри, го бяха уверили, че ако по някакъв начин успеят да отключат душата й и да надигнат пелената, тя ще се измъкне от този ужасен пашкул като пъстра пеперуда и ще заживее пълноценно. Но засега не се беше случило нищо подобно. Нямаше никаква видима промяна.

Барън повдигна брадичката й, взря се в очите й, и се опита да се усмихне.

— Ей, всичко е наред. Ще поиграем друг път. Обещавам. Обичам те. Нали знаеш, че те обичам?

Ребека се усмихна, после наклони глава встрани и го огледа внимателно. На лицето й се настани притеснено изражение. Най-сетне тя постави показалеца си първо на своите устни, а после на неговите. Това означаваше, че и тя го обича. Но той прочете в очите й, които не се откъснаха от неговите нито за миг, че тя беше разбрала за ужасното преживяване, което беше разтърсило самия него.