Алън Фолсъм
Претендентът (70)

70

4:20 сутринта

Ушите му звъняха, а пред очите му беше притъмняло, но Барън все пак усети нечии ръце, които го издърпаха от колата. Стори му се, че чува Реймънд да вика отнякъде. После загуби съзнание.

Смътно си спомняше как Лий спира до тях, а Полчак — изтрезнял, но очевидно все още с махмурлук и преоблечен като Дан Форд — слага белезниците на зашеметения Реймънд и го натиква на задната седалка. После дойде и друга кола и Халидей, облечен със синята униформа на патрулно ченге, помогна на Барън да седне на мястото на пътника отпред и го попита дали е добре. После се чуха няколко затръшвания на врати и автомобилът, в който беше той самият, потегли. Караше Халидей. Барън не беше сигурен колко време е минало, но малко по малко ушите му спряха да пищят, а мъчителните кръгове, причинени от ярката светлина на зашеметяващата граната, поизбледняха.

— Дан ви се е обадил — измърмори той, като едва се чуваше.

— Веднага щом ти затворил, се обадил на Марти у тях — отвърна Халидей, без да откъсва очи от пътя. — Не ни даде много време.

— Планът не зависеше от мен. — Барън разтърси глава, като се опитваше да събере мислите си. — Онова там беше колата на Дан. Той къде е?

— В терминала, сигурно говори с ченгетата от специалния отряд. Докарахме ги за подкрепление. Не искахме да изпуснем Реймънд отново.

— Точно така.

Барън погледна през прозореца. Все още беше тъмно като в рог и двете коли се движеха плътно една до друга през тихия жилищен квартал източно от летището.

Значи Валпарайсо беше другият униформен полицай до портала. А под синия блейзър, бежовите панталони, превързания нос, очилата и шапката се беше крил Полчак — достатъчно добре дегизиран, за да мине за Дан Форд в тъмното. Его защо се беше закашлял по телефона. Ако Барън беше разпознал гласа му, може би щеше да реагира и да се издаде, а кой знае какво щеше да направи Реймънд в такъв случай. В крайна сметка бяха постъпили точно така, както действаше Отряд 5–2 обикновено — светкавично и непоколебимо се бяха възползвали от шанса си, колкото и малък да беше. И въпреки лукавството и интелигентността на Реймънд бяха успели.

— Джими — обади се гласът на Валпарайсо по радиостанцията.

Халидей вдигна апарата от седалката.

— Кажи, Марти.

— Ще спрем да пием кафе.

— Става.

— Кафе? — обърна се Барън към Халидей.

— Беше дълъг ден — отвърна той и прекъсна връзката. — Освен това Реймънд няма къде да ходи.

Петък, 15 март, 4:35 сутринта

Денонощното кафене „Джери“ беше на един ъгъл в индустриалната зона недалеч от магистралата „Голдън Стейт“ — толкова близо до летището, че светлините на пистата се виждаха. Халидей спря пръв, а след него и Валпарайсо. После двамата излязоха от колите си и влязоха вътре.

Барън ги проследи с поглед и се обърна към другата кола. Реймънд седеше на задната седалка, притиснат от Лий и Полчак. Барън го виждаше за пръв път, след като беше избухнала гранатата. Изглеждаше уморен и все още в шок, като че ли не беше съвсем сигурен къде се намира и какво се е случило с него. Барън виждаше и Полчак за пръв път след инцидента пред къщата на Ред. Той се извърна, не му се мислеше за това. Видя Халидей и Валпарайсо в кафенето, които говореха помежду си. Някой почука на стъклото и той се стресна. Полчак стоеше отвън и му правеше знак да свали прозореца. Барън се поколеба, после се подчини.

— Извинявай за онази работа — каза тихо Полчак. — Бях пиян.

— Знам. Няма проблеми.

— Не, честно. Извиних се и на Дан Форд. Прощаваш ли ми?

Полчак протегна ръка. Барън я погледна, после я стисна. Полчак може и да беше изтрезнял и да се извиняваше, но погледът му не се беше променил. Онова, което го беше измъчвало преди, все още беше там.

— Добре — кимна Полчак.

Халидей и Валпарайсо се връщаха към колите, като носеха картонени подноси с чаши кафе, покрити с пластмасови капачета. Валпарайсо носеше четири, а Халидей — две. Полчак се обърна към Валпарайсо.

— Готов ли си?

— Чакайте — обади се Барън.

Трябваше да им каже.

— Реймънд знае какво е станало с Донлан.

— Откъде? — попита Валпарайсо и го изгледа строго.

— Сам се е сетил.

— Искаш да кажеш, че ти си му казал — изръмжа Полчак, без да помисли.

Барън видя как юмруците му се стегнаха. Демоните му се бяха върнали с пълна сила.

— Не, Лен, не съм му казвал нищо, сам се сети. Точно затова искаше Дан да дойде, за да не го издам на униформените полицаи по някакъв начин. Застраховката му беше да разкаже на Форд.

— Дан Форд го няма и няма да идва — каза Халидей и погледна към Валпарайсо. — Ще тръгваме ли?

— Чакайте — повтори остро Барън. — Има и още. Реймънд е изпратил имейли, които щеше да „върне“, когато се качи на самолета и вече е в безопасност. До областния прокурор, ФБР, Асоциацията за защита на гражданските права, Дан Форд и още много други хора. Каза, че е описал цялата истина. Няма никакви доказателства, но е достатъчно да започнат да си задават въпроси.

— Джон — каза тихо Халидей. — Той е убиец на ченгета. Никой няма да му повярва.

— Ами ако му повярват?

— И какво? — ухили се злобно Полчак. — На него ли ще повярват или на нас?

Той пак погледна към Валпарайсо.

— Кафето изстива, Марти.

4:44 сутринта.

Вратите на колите шумно се затръшнаха в утринната тишина и те се отдалечиха в същия ред — Халидей караше отпред, Валпарайсо го следваше плътно.

Излязоха от индустриалната зона и прекосиха железопътната линия на „Метролинк“. Халидей не казваше нищо, просто караше, а двете чаши с кафе стояха недокоснати между двамата.

„На него ли ще повярват или на нас?“

Барън сякаш отново чу думите на Полчак и видя злобната му усмивка. Само дето не ставаше дума за „нас“. А за „тях“. Като се изключат подвизите му на летището, той вече не се смяташе за един от отряда — още от убийството на Донлан. Ако Полчак беше полудял, ако всички в 5–2 бяха полудели, си беше тяхна работа, оплетена в мрежите и паяжините на тяхната история. Независимо от чувствата на Барън след смъртта на Ред — когато за малко му се беше сторило, че мъката го превръща в един от тях — сега той отново знаеше, че не е част от отряда. Не и по техния начин. Беше го знаел през цялото време. Беше различен и никога нямаше да се промени. Собствената му съвест го налагаше с камшици.

Барън рязко беше изтръгнат от мислите си, когато гумите на колата изсвириха и тя се люшна в една странична улица. Халидей зави отново, този път по мътно осветена алея, от двете страни на която се нижеха тъмни постройки, и най-сетне спря пред порутена работилница за боядисване на коли. Миг по-късно и Валпарайсо спря зад тях. Фаровете на колата му ги окъпаха в ярка светлина, после угаснаха. Барън инстинктивно се озърна. С изключение на една самотна лампа в края на алеята, единственото осветление идваше от неоновия знак над денонощното кафене „Джери“, от което се бяха отдалечили с не повече от триста метра.

Барън чу как вратите на колата зад тях се отварят и видя как Полчак и Лий бързо изкарват Реймънд и го влачат към работилницата. Валпарайсо, който носеше нещо в ръка, мина пред тях и отвори една врата с ритник, после четиримата изчезнаха вътре.

— Този път си предупреден, Джон — каза Халидей и отвори вратата на колата.

Светлините на тавана се включиха и Барън видя, че сакото му нарочно беше отметнато назад, за да покаже автоматичния пистолет в кобура на колана му.

— Хайде — подкани го той.