Алън Фолсъм
Претендентът (89)

9

Клиника „Балмор“, вторник, 7 април, 11:30 сутринта

Мартин прекоси фоайето, пълно с — поне така предполагаше — терапевти, пациенти, служители на болницата и роднини на пациентите. След десетина крачки зави по един по-празен коридор и пое към изхода. Беше прекарал два часа с Ребека, а после беше разговарял с д-р Максуел-Скот, която го беше уверила, че сестра му се аклиматизира добре и изненадващо бързо — всъщност щяха да я включат в груповата терапия още същия следобед. От своя страна Ребека отново му беше казала, че ако той е добре, и тя е добре. Тя постоянно му го повтаряше и той подозираше, че го прави не само за да се успокоява, но да успокоява и самия него. А той се беше включил в играта, като беше казал, че се чувства чудесно и е прекарал времето си в наваксване на пропуснатия сън и разглеждане на Лондон. После се бе засмял и й бе разказал как излязъл предишната вечер и съвсем случайно се срещнал с Клемънтайн Симпсън в някаква кръчма. Ребека беше харесала Клемънтайн Симпсън и бе казала, че според нея е чудесно, че двамата са се срещнали случайно. Той се беше съгласил. Целият им разговор беше лек и забавен.

Мартин не беше споменал нищо за останалите събития — и особено за срещата си с Джийн Върмиър, нито пък за мотивите си изобщо да отиде в онази кръчма. Нито пък й беше казал, че се е обадил на Дан Форд от хотела и му беше казал, че е видял Върмиър в Лондон, а после го бе помолил да провери дали полицията на Лос Анджелис продължава да разследва случая с Реймънд.

Не бе споменал за обаждането на Форд рано сутринта, който беше научил, че Върмиър сам е пожелал да пътува до Лондон и в Лос Анджелис го очакват по-късно на същия ден, както и за предупреждението на Форд, че молбата на Върмиър да дойде сам може би означава, че истинската причина да пътува до Лондон, най-вероятно одобрена от ПУЛА, е да потърси Джон Барън. Не й бе казал и за съвета на Форд, че според него самия Никълъс Мартин трябва да се покрие и да не се замесва в абсолютно нищо, в което е бил замесен Реймънд.

Мартин все още мислеше за това, когато излезе на тротоара и тръгна към хотела си. Точно тогава видя някакъв афиш, който рекламираше специално балетно представление в залата на „Балмор“ — тази неделя, на седми април.

7 април!

Ето пак!

Той отново чу вътрешния си глас. Този път той не спомена нищо за парчетата, а каза само: „Москва, 7 април.“

А заедно с него го застигна и откритието, че покрай всички събития напоследък напълно е изгубил представа за времето и 7 април беше тази неделя! Изведнъж започна да мисли, че мнението на руските следователи в Лос Анджелис или руските студенти в бар „Пенритс“ няма никакво значение. За Мартин това беше не просто дата, а съвсем реална опасност, защото Реймънд все пак си я беше записал. Ако не означаваше нищо, защо да я пише? Какво беше планирал да се случи на този ден в Москва — той самият или организацията, към която принадлежеше?

Ами ако официалната позиция на всички служби, които се бяха отказали от версията, че действията на Реймънд са част от по-мащабна конспирация, не бяха само димна завеса за по-нататъшно разследване на по-високи нива, а самата истина, и те наистина бяха решили да не се занимават повече с него? Ако наистина бяха решили, че „Москва, 7 април“ не е нищо повече от бележка, надраскана от един вече мъртъв луд, в която нямаше никакъв смисъл?

Какво щеше да стане тогава? Дали просто щяха да накарат някой дребен бюрократ да приключи случая и да забравят за него?

Отговорът на всички тези въпроси най-вероятно беше „да“, просто защото нямаха достатъчно следи, по които да продължат разследването. Проблемът обаче беше, че никой от тях не познаваше Реймънд толкова добре, колкото Мартин. Никой от тях не го беше поглеждал в очите, не беше видял движенията му и арогантността, която излъчваше. Според собствените думи на Реймънд „парчетата“ оставаха. Ами ако тези „парчета“ бяха нещо, което щеше да избухне в Москва именно тази неделя?

„Престани! — каза си изведнъж Мартин. — Престани да мислиш за това! Забрави за Реймънд! Спомни си за предупреждението на Дан Форд. Мисли само за Ребека и за собствения си живот, както направи снощи. Не можеш да направиш нищо, затова стой настрана!“

Мартин си пое въздух дълбоко и закрачи по улицата. Стигна до ъгъла и зачака светофарът да светне зелено. Но споменът за „И. М.“ и 7 април го застигна отново.

Добре, 7 април наистина беше просто дата, твърде мъглява, за да се поддава на конкретна интерпретация. „И. М.“ също беше доста мъгляво, но все пак представляваше повече от дата, ключове от сейф, къща, посолство или чартърен полет, за които човек не можеше да научи нищо повече, защото „И. М.“ почти със сигурност беше човек. А очевидно Върмиър, каквато и да беше истинската причина за пътуването му до Лондон, също смяташе така, щом си беше направил труда да разпита бармана в „Пенритс“ за него.

Днес беше вторник. Значи все още имаше време. Ако някак си успееше да разбере кой е „И. М.“ и да стигне до него, може би щеше да разбере и какво ще се случи в Москва тази неделя и да успее да го предотврати. А той трябваше да се опита, независимо от колебанията си, просто защото никой друг нямаше да го направи.

Мартин рязко се обърна и тръгна обратно към „Балмор“. Може и да не случи с бармана от „Пенритс“ или руските студенти, но все пак знаеше кой може да му помогне.

Офисът на фондацията „Балмор“, в който работеше Клемънтайн Симпсън, беше малък и поне в момента притихнал. Половин дузина служители, натъпкани зад бюрата си, нетърпеливо гледаха притъмнелите екрани на компютрите. Очевидно беше спрял токът и те чакаха да се включи отново.

— Мистър Мартин — каза Клемънтайн Симпсън и се изправи, когато го видя. — Колко мило, че се отбихте.

— Бях при сестра си и тъкмо си тръгвах, когато осъзнах колко е часът. Помислих си, че може би сте свободна за обяд.

— Ами… — Тя се усмихна и погледна първо тъмните екрани на компютрите, а после пак него. — Защо не?