Алън Фолсъм
Претендентът (133)

54

Парижкото метро, четвъртък, 16 януари, 11:05 сутринта

Ник Мартин се държеше в люлеещата се мотриса и се молеше да се е качил на правилната линия. С изключение на ризата, джинсите, спортното яке и маратонките, с които беше облечен, в него бяха единствено портфейлът му с английската шофьорска книжка, студентската карта от Манчестърския университет, една снимка на Ребека, направена в „Юра“, две кредитни карти и около триста евро. Щяха да му стигнат за приятна студентска седмица в Париж може би, но бяха съвсем недостатъчни за човек, който вече има проблеми с полицията и технически погледнато, пребивава нелегално в страната. И все пак изобщо не можеше да си позволи да мисли за това сега. На първо място работата му беше да стигне до рю Юсманс, да намери алеята зад апартамента на Арман и стената, която ограждаше дворчето. А после да се моли на Бога хората на Ленар да са си тръгнали, без да намерят скрития чувал за боклук.

Ако си бяха тръгнали, нямаше да е трудно да се покатери по стената и да прибере чувала от фонтана. Нямаше да му отнеме повече от десет секунди, да кажем петнайсет, ако стената беше трудна за изкачване. Общо взето, задачата му не беше чак толкова невъзможна, стига да беше хванал това метро, което трябваше, и да успееше да открие улицата. Но го очакваха две сериозни пречки. Първата беше какво ще прави, ако хората на Ленар все още са там. Втората — какво ще прави, ако все пак си бяха тръгнали и той успееше да си прибере чувала с папките. Ами след това? Къде трябваше да отиде? Или да остане? Но най-трудното беше да се сдобие с копие от пръстовия отпечатък, който убиецът на Дан Форд беше оставил, от френската полиция.

Както и да е, засега трябваше да се справи с първия си проблем — да намери алеята и да вземе чувала.

Булевард „Распай“, 11:27 сутринта

Мартин излезе от метростанцията на ярката слънчева светлина и спря, за да се ориентира.

Надолу по булеварда, от отсрещната страна, се виждаха импозантни сгради, които много приличаха на университетски. Той тръгна натам и намери табелата: „Колеж Станислас“. Сърцето му подскочи. Ленар беше минал точно от тук, когато се връщаха от Сена, за да го остави пред апартамента на Арман. Още двайсет метра, и Мартин видя позната улица отдясно. Рю Юсманс.

Той бързо закрачи по нея, като част от него внимаваше за евентуална поява на полицаите, а другата търсеше изход към алеята между сградите отзад. Той подмина една сграда, после втора и най-сетне видя тесен проход между кооперациите. Мартин зави по него и почти веднага се озова на алеята, която търсеше. После пое предпазливо напред. Към средата вдясно беше паркирана синя кола, а зад нея се виждаше камион за доставки. Изглежда, и в двете нямаше никого. Мартин ускори крачка, като търсеше стена между сградите, пред която да са натрупани кофи за боклук. Намери я след още десетина крачки. Мартин инстинктивно спря и се огледа. Нямаше никой, дори куче.

Той направи още три крачки и се покатери на кофите за боклук, после се изтегли нагоре по стената. На върха спря и надникна от другата страна. Очите му се разшириха и той скочи обратно. Беше студен януарски ден, но въпреки това момче и момиче, напълно голи, правеха любов на пейката в дворчето. Не ги познаваше. Какви бяха тези хора? Колко дълго щяха да останат? В същия момент с крайчето на окото си забеляза и друго движение. Една полицейска кола беше завила по алеята и бавно се доближаваше.

Мартин се стресна и се озърна. Нямаше накъде да бяга. Не можеше и просто да се обърне и да си тръгне, защото щеше да привлече внимание върху себе си. Какво да направи? Той забеляза няколко кашона, струпани до стената в сенките зад него. Отстъпи крачка назад и приклекна зад тях. Минаха пет секунди, после десет. Къде беше полицейската кола в момента? Дали униформените полицаи не го бяха забелязали и не бяха спрели? Дали вече не бяха излезли от колата и не се приближаваха с насочени пистолети?

Предната броня на автомобила изведнъж се показа пред очите му и подмина кашоните. Мартин въздъхна с облекчение, бавно преброи до двайсет, после се измъкна на алеята и се огледа. Колата беше изчезнала. Той хвърли поглед в другата посока. Виждаше се само синята кола и камионът за доставки, паркиран зад нея. Накрая видя и още няколко кофи за боклук, наредени малко по-нататък. Ето тези си спомняше отпреди. Значи онова там беше стената на Арман.

Мартин смело пое към тях. След пет секунди вече беше на върха на стената, като отново използва кофите за боклук, за да се покатери. Горе спря, както беше направил и преди, и надникна от другата страна. Веднага разпозна дворчето на Арман. Бързо огледа прозорците на апартаментите, като търсеше някакво движение. Нямаше никого. Мартин реши да рискува, покачи се на стената и погледна към фонтана, сгушен в мъртвия бръшлян, който покриваше стената. Видя чувала за боклук, покрит с листа, точно както го беше оставил. Той хвърли последен поглед на апартамента и се протегна надолу. Пръстите му се вкопчиха в студения найлон. Светкавично дръпна чувала към себе си и се спусна от другата страна на стената. Краката му достигнаха кофите за боклук и той излезе на алеята.

И точно в този момент вратата на синята кола се отвори и от нея излезе един мъж.

Коваленко.