Алън Фолсъм
Претендентът (104)

24

Енотека „Л’Еклюз Мадлен“, Париж, вторник, 14 януари, 2:30 следобед

Дан Форд набра един номер на мобилния си телефон, после го подаде на Халидей и отпи от чашата бордо, докато слушаше как Халидей сменя резервацията си за друг полет, за да може да остане в Париж с няколко дни повече, отколкото беше възнамерявал.

Бяха дошли от парка „Монсо“ преди двайсет минути с такси. Халидей искаше да изпие нещо, а Форд искаше да го отдалечи от парка. „Л’Еклюз“ беше достатъчно далеч от всички улици, по които Мартин можеше да си тръгне.

Форд съзнателно беше повел Халидей към метростанцията, а после двамата бяха прекосили широкия булевард така, че да се виждат отдалеч. Той знаеше, че Мартин е съвсем наблизо, и се надяваше той да забележи какво става и просто да отиде със ситроена до апартамента му на Левия бряг. Засега нямаше как да разбере дали е постъпил така и дали изобщо ги е видял. Като нищо можеше още да стои пред парка.

— Извинявай, но ми казаха да изчакам. — Халидей посочи към телефона, после надигна брендито си и отпи голяма глътка.

— Няма проблеми — кимна Форд.

Халидей сякаш беше остарял с десет години за десетте месеца, през които не се бяха виждали. Беше отслабнал, лицето беше измъчено и прорязано от бръчки, а сините му очи, които преди бяха толкова пронизващи, сега изглеждаха уморени и вяли. Измачкани сиви панталони и светлосиньо яке допълваха тъжната картина.

Очевидно уморен и измъчван от часовата разлика, Халидей беше пристигнал от Лос Анджелис същата сутрин и беше отишъл направо в офиса на инспектор Ленар в полицейската префектура, за да го придружи до местопрестъплението в парка „Монсо“. По-интересното бе, че Халидей вече не работеше за полицейското управление на Лос Анджелис, а беше частен детектив, нает от застрахователната компания на Нойс, за да разбере какво се е случило с откраднатите диаманти на стойност двеста и петдесет хиляди долара. При нормални обстоятелства полицията избягваше да сътрудничи на частни детективи, но Халидей все пак беше бивш детектив от ПУЛА, който беше работил по случая с Нойс, и Ленар го посрещна също толкова колегиално, колкото и Дан Форд.

Според първоначалния си план Халидей трябваше да остане в Париж два или три дни и да прегледа доказателствата, с които разполагаше френската полиция. Но нещата се бяха променили, след като Форд дойде при тях в парка, защото точно в този момент Ленар научи по телефона си, че Фабиен Кюрте, един от най-богатите търговци на диаманти в света, е бил убит в апартамента си в Монте Карло. Застрелян на място от неизвестен извършител.

Ленар дори нямаше нужда да обяснява на Форд или Халидей каква е връзката. Именно Фабиен Кюрте беше човекът, при когото беше отишъл Алфред Нойс в Монте Карло и от когото беше купил диамантите, изчезнали след обира.

Ленар беше хванал първия самолет за Монте Карло, а Халидей беше попитал Форд дали не могат да изпият по нещо в някой бар, откъдето той да се обади и да отмени самолетната си резервация. Естествено, истинската причина беше, че иска да поговори с него, и на Форд не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи.

По пътя Халидей не беше казал почти нищо съществено — двамата обсъдиха накратко убийствата на Нойс и Кюрте, а после Халидей заяви, че се радва да го види и че му завижда, че професията му го е изпратила да живее и работи в град като Париж. Темата за Джон Барън изобщо не беше повдигната. Халидей спомена Реймънд само веднъж, между другото и в минало време, като изобщо не създаде впечатление, че храни същите подозрения като Форд.

Всичко това накара Форд да се зачуди защо изобщо Халидей е дошъл в Париж. Освен ако не беше внимателно планиран опит да поднови отношенията си с журналиста, а чрез него — и с Джон Барън. Независимо от сегашното си състояние преди по-малко от година Халидей все пак беше първокласен детектив, чийто талант да манипулира и контролира хората беше изострен като бръснач под ръководството на Ред Макклачи в Отряд 5–2. Форд трябваше постоянно да си го напомня, за да не издаде нищо важно.

— Благодаря — каза Халидей, после затвори телефона и го върна на Форд. — Готово. — Той взе чашата си и се облегна. — Знаеш ли, че се разведох, Дан. Жена ми взе децата. Преди колко време беше… Почти седем месеца вече.

— Съжалявам.

Халидей се загледа в чашата си и завъртя алкохола в нея, после я изпи и направи знак на сервитьора за още една.

— Разпуснаха и отряда — добави той.

— Знам.

— След сто години история останахме само аз и Барън. Само Джон и аз. Последните членове на Отряд пет-две.

Ето как значи възнамеряваше да намеси Барън в разговора. Форд не беше сигурен как ще продължи, но не му се наложи да чака дълго — Халидей веднага зададе най-важния въпрос.

— Къде е той?

— Барън ли? Не знам.

— Хайде де, Дан.

— Наистина не знам, Джими.

Новото питие на Халидей пристигна и той изпи половината на един дъх, после остави чашата на масата и погледна Форд в очите.

— Знам, че не му беше лесно с някои от момчетата в отряда. Исках да поговорим. Но не можах да намеря нито телефона, нито адреса му. Опитах се да се свържа с него чрез сестра му в „Св. Франсис“, но тя вече не беше там. Отказаха да ми съобщят както какво е станало с нея, така и къде са я преместили. Опитах се да се свържа и с теб. Не си спомням точно кога. Вече те бяха прехвърлили във Вашингтон. Затова се опитах да ти се обадя там.

— Не съм разбрал.

— Двамата с Джон трябва да поговорим, Дан. Искам да го открия.

Форд не се поддаде на натиска.

— Не съм го виждал още от Лос Анджелис. Иска ми се да ти помогна, но не мога. Съжалявам.

Форд отпи от бордото си. Изобщо не се съмняваше, че Халидей е разбрал, че лъже. Преди щеше да му го каже в очите, но сега просто седеше с чаша в ръка и гледаше как барът се изпразва. Парижани си тръгваха след края на обяда.

Форд не знаеше какво да мисли. Може би Халидей просто беше смазан емоционално — крахът на Отряд 5–2 беше последван от унизителното понижение в транспортния отдел на полицията, а накрая бяха последвали развод и загуба на децата. Може би търсеше Барън само защото имаше нужда от приятел. Някой, с когото да седнат и отново да си поговорят за старите времена. От друга страна, може би обвиняваше Барън за случилото се. Може би дори беше изфабрикувал цялата история с работата си като частен детектив за застрахователна компания. Убийството на Нойс и фактът, че Дан Форд живееше в същия град, бяха идеално извинение.

— Трябва да си почина, Дан — изправи се изведнъж Халидей. — Колко ти дължа?

— Аз ще оправя сметката, Джими.

— Мерси.

Халидей довърши питието си, после остави чашата на масата и се наведе към Форд.

— Искам да разговарям с Джон. Днес, най-късно утре. Отседнал съм в хотела „Айфел Камброн“. Нали ще му кажеш? Кажи му, че има връзка с Реймънд.

— С Реймънд?!

— Просто му кажи, става ли? Кажи му, че имам нужда от помощ.

Халидей задържа погледа на Дан Форд още малко, после рязко се извърна и тръгна към изхода. Форд бързо скочи на крака, остави две банкноти по двайсет евро на масата и го последва в ярката светлина на следобеда.