Алън Фолсъм
Претендентът (156)

77

Моргата на университетската болница в Цюрих, 7:15 сутринта

Ханс Лосберг. На четирийсет и една, с три деца. Както Коваленко беше отбелязал, също като него. Но не беше съвсем същото. Защото Лосберг беше мъртъв — заклан с оръжие, остро като бръснач. Беше убит като Дан Форд и Жан-Люк Вабр. Може би дори с по-голямо увлечение. Не, извършителят не беше оставил отпечатъци. Независимо от това Мартин и Коваленко си казаха всичко с един поглед — Реймънд беше идвал в Цюрих.

— Можем ли да видим и работното място на хер Лосберг? — попита Коваленко.

Младият дружелюбен инспектор Хайнрих Беелр от управлението на полицията в Цюрих, който им разказваше с подробности за престъплението, спря и кимна.

След петнайсет минути тримата вече бяха в просторното складово помещение на „Гросмюнстер Пресе“, голяма печатница на Царингещрасе, и преравяха чекмеджета с поръчки, като търсеха отпечатък от наскоро отпечатано меню или такова, което предстоеше да се печата. Нямаха представа какво меню точно търсят, но знаеха, че или трябва да е на руски, или поне да споменава семейство Романови.

Час по-късно търсенето им все още не се беше увенчало с резултат. Ситуацията ставаше още по-сложна от твърдото убеждение на Берта Рисмак — 53-годишната едра и определено недружелюбна управителка на печатницата, — че такова меню просто не съществува. Покойният Ханс Лосберг беше собственик на „Гросмюнстер Пресе“ и еднолично се занимаваше с продажбите на фирмата, при това от петнайсет години насам. И доколкото знаеше Берта Рисмак, през тези петнайсет години „Гросмюнстер Пресе“ никога не беше отпечатвала меню. Специализираха в бизнес документи — инвентарни списъци, бланки за писма, визитни картички, етикети и други подобни. Проблемът се усложняваше допълнително, защото Лосберг лично се беше занимавал с хилядите поръчки на фирмата, които се съхраняваха на хартия по някаква негова собствена система и заемаха петнайсет шкафа с по четири чекмеджета всеки. Множество от тези поръчки не бяха подновявани от години, но той не си беше направил труда да ги извади или да ги отбележи по някакъв начин. Отгоре на всичко не бяха заведени по дата или предмет на дейност, а просто по азбучен ред. Все едно търсеха прословутата игла в копа сено, но в случая дори не знаеха в коя копа да търсят и дали в нея изобщо има игла. Но нямаха друг избор, освен да прегледат всичко. Процесът беше уморителен, а щяха да загубят ценно време, особено ако Реймънд беше намислил и още нещо.

След като се бяха ровили вече двайсет минути, Мартин изведнъж си спомни какво му беше казал Коваленко за биографията на Кабрера; че е бил отгледан в Аржентина от сестрата на покойната си майка, някаква богата европейка. А щом е била европейка, защо е решила да отгледа племенника си в Южна Америка, дори да е можела да си го позволи? Той бързо отиде при Коваленко, който се беше навел над едно чекмедже.

— Коя е лелята на Кабрера? — попита тихо.

Коваленко вдигна поглед и видя, че инспектор Беелр съвестно преглежда една купчина папки недалеч от тях. После хвана Мартин под ръка и го заведе в един ъгъл на помещението, където можеха да разговарят на спокойствие.

До този момент полицията в Цюрих знаеше единствено, че Коваленко разследва убийствата на руски емигранти, извършени на територията на Франция и Монако. Той беше представил Мартин като свидетел по случая и беше обяснил какво точно търсят, но нищо повече. Не беше споменавал за Александър Кабрера.

— Не повдигай въпроса за Кабрера — каза той тихо, но твърдо. — Не искам Беелр да започне да разпитва за него и да стигне до ушите на Ленар. Разбираш ли?

— Коя е леля му? — повтори Мартин, без да му обръща внимание.

— Баронеса Марга дьо Виен, популярна и изключително влиятелна дама от висшето общество в Европа.

— И заможна, нали така каза?

— Повече от заможна.

— Това би обяснило чартърния самолет, който бяха изпратили на Реймънд, за да избяга от Лос Анджелис. Може да обясни и как стана така, че му издадоха удостоверение за смърт, изкараха го от болницата и вероятно го качиха на хеликоптер линейка, а в същото време взеха някакъв безименен труп от моргата и го изгориха в крематориума под неговото име. Но все пак не обяснява Аржентина и защо е отгледан именно там.

Двамата рязко вдигнаха поглед. Беелр ги доближаваше, придружаван от мъж на средна възраст с късо подстригана коса, облечен с печатарска престилка.

— Извинете, че ви прекъсвам. Това е Хелмут Водоа. Бил е близък приятел на Ханс Лосберг и го познава отдавна. Изглежда, преди Лосберг да поеме фирмата, самият той е работил като печатар. Дори след това от време на време изпълнявал по някоя поръчка за удоволствие, особено ако поръчаният тираж е бил по-малък. Така че не е невъзможно вашето меню да е отпечатано лично от него.

— Тук, с машините на фирмата?

— Не — отвърна Водоа. — Той си имаше собствена малка преса вкъщи.