Алън Фолсъм
Претендентът (146)

67

7:50 вечерта

— Да, да… продиктувайте ми го по букви, моля.

Коваленко се беше прегърбил над бюрото и държеше мобилния си телефон с едната ръка, а с другата драскаше в бележника си. Говореше с Ленар, който му разказваше подробности за убийството, извършено в Цюрих.

Мартин чакаше встрани, защото не беше сигурен какво ще направи Коваленко. Досега не беше споменавал пред Ленар за него, нито пък за дискетата на Халидей или за факта, че бяха сравнили отпечатъците на Реймънд Оливър Торн и убиеца на Дан Форд и те съвпадаха. Доколкото можеше да разбере, разговорът на Коваленко и Ленар се въртеше единствено около тялото, открито в Цюрих, и подробностите, които френският детектив беше успял да открие около него.

— И така, може би е нашият човек и сме извадили късмет. Може би не, а? Може и да е някакъв друг луд с нож или бръснач.

Коваленко за миг вдигна поглед към Мартин, после отново го сведе към бележника си.

Мартин осъзнаваше, че руският детектив вече е получил от него горе-долу цялата информация, с която разполагаше, така че нищо не го спираше да го предаде на френската полиция. Погледнато от професионална и законова гледна точка, трябваше да направи именно това; по този начин щеше да разсее всички съмнения на Ленар, че именно Коваленко може да е отмъкнал бележника на Халидей от хотелската му стая, както на шега беше подхвърлил Мартин малко по-рано. За огромно учудване на американеца обаче Коваленко все още не беше споменал нито за него, нито за пръстовите отпечатъци.

— Лично ще отида в Цюрих — заяви остро Коваленко. — Искам да видя трупа и къде са го открили… Да, знам за времето. Летищата са затворени, а влаковете почти не се движат. Но е важно да отида бързо дотам. Ако той наистина е нашият човек и се е прехвърлил в Швейцария, не бива да го изпускаме… Как ли? Аз ще карам. Руснаците са свикнали със снега и лошите пътища. Можеш ли да ми намериш хубава кола за сняг, четири по четири?

Коваленко изведнъж се изправи и погледна към Мартин.

— Между другото, Филип, нашият приятел мистър Мартин е в Париж. Всъщност в момента е при мен.

Мартин се стресна. Значи Коваленко все пак щеше да го предаде на Ленар. Значи можеше да забрави за Реймънд и да се съсредоточи върху това да не позволи на френската полиция да научи кой е самият той.

— Струва ми се, че все още е твърде разстроен от смъртта на приятеля си — продължи Коваленко. — Върнал се е в апартамента и без да иска, е открил бележника на детектив Халидей… Да, точно така, онзи бележник… Изглежда, някой го е изнесъл на двора… Да, знам, че твоите хора го претърсваха, сигурно трябва да питаш тях как така са успели да не го видят… Както и да е, преди бях дал номера си на Мартин и той ми се обади, за да го взема. Разказа ми разни неща за Дан Форд и разследването в Лос Анджелис. Може и да знае повече, затова ще го взема с мен.

— Какво? — не се стърпя Мартин.

Коваленко закри телефона с ръка и го изгледа страшно.

— Тихо бе! — После се върна към разговора. — Така че ще ти бъда благодарен, ако си прибереш копоите. Ще дам бележника на Халидей на човека, който ще ми докара колата… Какво има вътре ли? Хиляди неща, написани с много дребен почерк. Не разбирам толкова добре драсканици на английски, но не ми се струва, че ще намерим нещо полезно. Погледни го, може би си по-добър от мен в тази работа. Можеш ли да ми изпратиш колата по-бързо?… Добре. Ще ти се обадя от Швейцария.

Коваленко затвори и се обърна към Мартин.

— Убитият е близък приятел и дългогодишен бизнес партньор на Жан-Люк Вабр. Бил е собственик на малка печатница в Цюрих.

Мартин затаи дъх.

— Ето го и второто меню.

— Да, знам. Точно затова довечера заминаваме за Цюрих — каза Коваленко, като оглеждаше материалите, пръснати по леглото.

— Откъде знаеш, че Ленар просто няма да ме хвърли в затвора?

— Защото съм поканен в страната от френското правителство, а не от полицията. Помолих го да те взема със себе си и той не може да ми откаже, защото този ход има и политически измерения. А сега искам да отвориш бележника на Халидей и да извадиш страницата, на която се споменава за Аржентина и пластичния хирург доктор Одет, както и пликовете с дискетата и самолетния билет на Халидей за Буенос Айрес, за да ми ги дадеш. После си облечи якето и се изпикай. Нощта ще бъде дълга и студена.

Шофьорът на Питър Китнър внимателно подкара лимузината по авеню Жорж V през снежната вихрушка, като използваше уличните лампи от едната страна на пътя за ориентир.

Почти нулевата видимост не позволяваше да различат каквото и да било на повече от няколко метра встрани и самият Китнър започна да се притеснява. Ами ако бяха направили грешен завой? Сена беше някъде наблизо. Ами ако изведнъж разбиеха някоя невидима бариера и паднеха в реката? По улиците нямаше движение. Никой нямаше да ги види. А лимузината беше ужасно тежка, след като миналото лято я бяха бронирали по настояване на Хигс. Щеше да потъне направо на дъното като камък и може би никога нямаше да я открият. Сър Питър Китнър просто щеше да изчезне от лицето на земята.

— Сър Питър — обади се изведнъж Хигс по интеркома в колата.

Китнър вдигна поглед. Хигс го гледаше от другата страна на бронираното стъкло.

— Да, Хигс?

— Кабрера и баронесата са в Швейцария. В Нюшател. Вечерят в дома на директора на европейския клон на компанията на Кабрера Жерар Ротфелс.

— Сигурно ли е?

— Да, сър.

— Нека хората ти да започнат да ги следят.

— Да, сър.

Китнър изведнъж усети огромно облекчение. Поне вече знаеше къде се намираха в момента.

— Пристигнахме, сър — обади се отново Хигс.

Колата започна да намалява скоростта си и Китнър видя ярки светлини и фаланга от френски полицаи, които охраняваха една бариера. Лимузината спря, двама полицаи ги доближиха, Хигс свали стъклото си и представи Китнър. Единият от полицаите надникна в колата, после отстъпи назад в снега и отривисто отдаде чест. Барикадата беше преместена и лимузината бавно се плъзна напред през портата в двора на къщата на Романови.