Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Барън/Никълъс Мартин (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Exile, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алън Фолсъм. Претендентът
Американска. Първо издание
ИК „Обсидиан“, София, 2004
Редактор: Кристин Василева
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-769-080-9
История
- — Добавяне
15
Останалото.
„Парчетата.“
„Парчетата, които ще осигурят бъдещето.“
Мартин си спомняше Реймънд във вагона на влака в Лос Анджелис така ясно, сякаш го виждаше пред себе си. Думите му отекваха в съзнанието на Мартин.
— Какви парчета? — беше попитал той.
И сякаш отново виждаше бавната, пресметлива, арогантна усмивка на Реймънд, докато му отговаряше:
— Това ще трябва да откриеш сам.
Е, беше ги открил. Вече знаеше какво са „парчетата“. Старинният испански нож наваха и 8-милиметровият филм. Филмът, за който беше сигурен, че показва как Реймънд/ Александър убива доведения си брат в Париж преди двайсет години. Вече знаеше и какво е имал предвид Реймънд, когато говореше за „осигуряване на бъдещето“. Ставаше въпрос за бъдещето на Александър — защото, след като беше откраднал „парчетата“, т.е. ножа и уличаващия го филм, той вече не беше заплашен с наказание за онова убийство.
Докато бе разсъждавал на глас пред Коваленко какво може да се е случило в парка, Мартин бе подхвърлил идеята, че някой е снимал детския рожден ден и неволно е заснел убийството. Сега се питаше дали този някой не е бил Алфред Нойс. И ако наистина бе така, дали не е успял да се сдобие и с оръжието, с което е било извършено убийството? А после, след като добре е знаел кой е убиецът — и особено предвид на това, че е бил от най-верните приятели на Питър Китнър, — той не беше казал нищо на полицията, а беше дал на приятеля си и ножа, и филма. Впоследствие самият Китнър го беше помолил да ги съхранява.
Ами ако Нойс, който е знаел за истинската самоличност на Китнър, под секрет — и с неговото разрешение — я е разкрил и на четиримата старателно избрани членове на семейство Романови, които са живеели на американския континент, далеч от трагедията в Париж? След като ги бе заклел да пазят тайна, дали не ги беше накарал да пазят ключовете от сейфа по молба на истинския наследник на императорския трон? Тази възможност, заедно с начина, по който бяха измъчвани всички жертви, преди да бъдат убити, караше Мартин да си мисли, че Нойс не е обяснил това искане пред Романови и не им е казал нито къде е сейфът, който се отваря с тези ключове, нито какво има в тях. Може би четиримата дори не са знаели, че съхраняват ключове. Може би просто бяха получили запечатани пликове с инструкцията, че ако някога нещо се случи с Китнър, пликовете незабавно трябва да бъдат изпратени на независимо лице — може би френската полиция, а може би адвокатите на Нойс или на Китнър. А може би и на трите места?
Твърде заплетено? Може би. Ненужно? Вероятно.
Но като се има предвид лукавството и могъществото на баронесата, нищо чудно това да се беше оказало единствената сигурна тактика за опазване на „парчетата“.
Мартин продължи тази линия на разсъждение и заключи, че ако наистина Нойс е заснел въпросния филм, той очевидно е бил свидетел на убийството и следователно е бил сред първите, които е трябвало да бъдат физически елиминирани. Оставаше открит въпросът защо Александър и баронесата бяха чакали толкова много години, преди да предприемат нещо, да си вземат „парчетата“ и да се погрижат за Нойс, освен ако, както беше предположил Мартин преди, баронесата не беше използвала всички тези години, за да наблюдава внимателно хода на историята и след падането на Съветския съюз не беше открила най-подходящия момент да започне планираната си атака за спечелването на най-влиятелните хора в Русия. При това не само лидерите на икономиката и политиката, както си беше мислел Мартин, а и хората на най-високите нива на православната църква и руската армия — както се убеди лично във вилата в Давос.
Но дори след като бе овладяла властта по този начин и прекрасно знаеше истинската самоличност на Китнър, баронесата беше продължила да изчаква, за да бъде сигурна, че социалните и икономическите условия са идеални за възвръщане на монархията. И когато този момент беше дошъл, тя беше направила първия си ход — като тайно беше разкрила на най-подходящите хора истинската самоличност на Китнър и по този начин беше стартирала огромната юридическа и техническа машина, която да докаже без всякакво съмнение кой е той в действителност.
След като се беше справила с това, баронесата най-вероятно беше продължила да оказва натиск в Русия и Китнър бе поканен да се срещне лично с руския президент и/или други хора от руското правителство, доказателствата му бяха представени и той беше помолен да се върне на трона на една нова конституционна монархия. И когато той се беше съгласил и плановете и датите бяха уточнени — първо, да се представи пред фамилията Романови на следващия ден, след като получи рицарското си звание в Лондон; и второ, да направи официално изявление няколко седмици по-късно, в Москва, — баронесата и Александър бяха задействали следващата фаза от плана си с хирургическа прецизност. Всичко бе направено толкова бързо, че Китнър така и не заподозря нищо, преди да стане твърде късно — защото Романови, така или иначе, вече знаеха кой е той и руското правителство вече го бе признало, макар и неофициално, за новия монарх.
Мартин разбираше, че с внимателно изчисленото действие не просто се обявяваше връщането на монархията и правото на Китнър да седне на трона, но и широко се отваряше вратата за абдикацията му в полза на първородния му син. Мартин не можеш да спре да се удивлява на коварството на баронесата. Нямаше съмнение, че чрез самото присъствие на руския президент, патриарха на Руската православна църква, кмета на Москва и руския министър на отбраната във вилата в Давос баронесата беше прокарала пътя и за Александър. Защото по този начин тя убедително беше демонстрирала, че Александър притежава още едно качество, от което Китнър е лишен — младостта и неизмеримата обществена популярност, която върви ръка за ръка с нея, особено след като възнамеряваше да се ожени за млада, образована, интелигентна красавица с благороднически произход, каквато беше Ребека.
И всеки от тях — президентът, патриархът, кметът и министърът на отбраната — по някакви свои причини се беше съгласил с нея, иначе изобщо не биха се отзовали на поканата да пристигнат в Давос. Нямаше значение как точно беше успяла да го постигне баронесата, нито как точно им беше представила Александър. Важното беше, че го беше направила. И Китнър, изглежда, беше последният, който беше научил за собствената си абдикация. Подписването му беше формално — в техните очи той вече беше предал короната на сина си.
Предвид стратегическите способности на баронесата и смъртоносните умения на Реймънд трябваше да се заключи, че планът е бил перфектен — да се приберат ключовете от сейфа, да се елиминират четиримата оцелели Романови, които ги съхраняват, а после да се убие Нойс и да се приберат уличаващите „парчета“. А на следващия ден, след като Китнър е представен на фамилията Романови в Лондон, да се заповяда на полковник Мурзин от ФСО да го докара в къщата на Ъксбридж Стрийт, да му се обясни, че „парчетата“ вече са у тях, и той да бъде принуден да абдикира. И Китнър, ужасен от перспективата Александър да убие или него, или някой от членовете на семейството му, способността за което вече беше доказал толкова дръзко още като дете, ще се подчини, за да защити живота на съпругата и децата си, както и своя собствен.
Нойс беше последният от черния списък — въпреки че като свидетел на убийството на Пол, което беше извършил Реймънд/Александър, изглеждаше логично да го елиминират пръв. Едно възможно обяснение беше баронесата и Александър да са се опасявали самият Нойс да не е част от плана за безопасност, така че убийството му да включи алармата и четиримата Романови незабавно да изпратят ключовете там, където са били инструктирани да го направят. Те бяха решили тези проблеми, като бяха прибрали ключовете и бяха избили онези, които ги съхраняваха. Убийството на самия Нойс се беше превърнало в повратен момент в техния план, предназначено не просто да унищожи бижутера, но и да изплаши до смърт Китнър, неговия най-добър приятел.
Разбира се, така до известна степен рискуваха Китнър да научи за убийствата на Романови и за откраднатите ключове, да се паникьоса и да прекъсне целия процес — всъщност точно това беше направил, след като Нойс беше пристигнал в Лондон. Но след като Мурзин и ФСО бяха готови да поемат контрол над събитията в момента, в който Китнър бъде представен на семейството, и след като бяха добавили към уравнението и нетърпението на самия Китнър да седне на трона, баронесата и Александър очевидно се бяха примирили с този риск.
Така или иначе, планът беше замислен перфектно. Но не беше сработил, защото съдбата внезапно се беше намесила и се бяха случили две напълно непредвидими неща, които го бяха разбили на пух и прах. Първото беше, че Александър и баронесата дори не бяха предположи ли, че пазачите на ключовете няма да знаят къде се намира сейфът, който се отваря с тях; второто беше снежната буря, заради която Александър — под името Реймънд Оливър Торн — се беше качил на влака, в който пътуваше и Франк Донлан.
Ядосан на себе си, че му беше отнело толкова много време да осъзнае какво се случва в действителност, и изнервен от продължителния си принудителен престой, Мартин отново скочи от матрака, но този път не отиде до тоалетната, а закрачи в тъмното. От едната стена до другата можеше да направи всичко на всичко пет крачки, преди да му се наложи да се обърне. Прекоси килията си веднъж, после втори път. На третия път се замисли за ножа, с който Александър се беше опитал да го убие в планината. Това почти със сигурност беше същият онзи испански нож със сгъваемо острие, откраднат от сейфа на Фабиен Кюрте в Монако, и най-вероятно същото оръжие, с което синът на Китнър беше убит в Париж преди двайсет години. А това му подсказваше, че със същото остро като бръснач острие бяха заклани и Халидей, и Дан Форд, и Жан-Люк Вабр, и печатарят от Цюрих на име Ханс Лосберг. Коваленко му беше казал, че по едно време се е питал дали убийствата не са ритуални, и може би той не беше толкова далеч от истината — Александър беше използвал този нож, за да убие по-младия Пол и да всее страх и ужас в душата на Китнър; беше се отървал от другия син, който един ден можеше да се превърне в него съперник за трона.
После се беше превърнал в студен и пресметлив войник, който беше използвал пистолета като по-удобно оръжие, за да извърши убийствата на американския континент и да елиминира Нойс и Кюрте в Европа. След като „парчетата“ вече бяха у него, безличният пистолет отново беше заменен с толкова личния нож, който беше използвал, за да започне кървавото си пътуване преди двайсет години. Защо? Дали защото сега, когато най-сетне виждаше трона почти на една ръка разстояние, не беше изпитал почти първична нужда да докаже на себе си и на баронесата, та дори и на целия свят, че е в разцвета на силите си и ще бъде достоен цар на Русия? Дали с това, че рязко беше захвърлил пистолета и се беше върнал към ритуалните убийства с ножа, който си беше взел отново, той съзнателно или неволно не демонстрираше, че наистина е способен да властва над Русия с желязна ръка?
Коваленко си беше помислил, че може би става въпрос за ритуални убийства, а в същото време Мартин беше предположил, на базата на раните от ножа и начина на използването му, че убиецът губи контрол над себе си. След като вече гледаше на Александър като на някакъв войнствен цар, който наближаваше края на кървавия си, изтощителен, дълъг почти цял един живот поход към трона и който изведнъж отново се беше сдобил със страховитото си оръжие и го използваше със страст и ярост, за да отстрани и последните пречки, Мартин осъзна, че и двамата с Коваленко са прави.
Имаше и още нещо. Мартин си спомни онзи поглед на Александър към Ребека вечерта във вилата в Давос, изпълнен с чиста и безкористна любов, и се запита дали убиецът не се разкъсва вътрешно. Твърде силната му амбиция, твърде дългата му лична война, твърде многото насилие, на което беше станал свидетел, сигурно яростно се сблъскваха с дълбоката му любов към Ребека и морето от спокойствие, което му носеше тя. И тази нова част от личността му сигурно не искаше да има нищо общо със садистичния водовъртеж от убийства и кръвопролития, който го тласкаше по пътя към трона. Неговото ново „аз“ може би дори не искаше самия трон. В такъв случай в душата му нагряваше чудовищен психологически конфликт, който щеше да се разбушува с още по-голяма сила в дните, които го приближаваха към коронацията.
Оставаше и въпросът за майка му, баронесата, която с години внимателно го беше наставлявала и беше играла ролята на негова настойничка и сестра на починалата му майка, която всъщност никога не беше съществувала. Какво беше нейното място във всичко това?