Алън Фолсъм
Претендентът (190)

16

Мартин отново прекоси стаята, спря до вратата и се ослуша. Минута по-късно отново седна на матрака, кръстоса крака и се облегна на стената, твърдо решен да сглоби още части от главоблъсканицата и да си изясни всичко. Знаеше, че ако някога все пак успее да избяга от похитителите си, колкото по-добре разбираше цялостния ход на събитията, толкова по-добре подготвен щеше да бъде за следващата си задача — да освободи Ребека от чудовището, в чийто плен се намираше.

Съпругата на Питър Китнър беше благородничка — братовчедка на испанския крал. Женитбата му за нея подсказваше, че и самият Китнър отдавна се беше подготвял за някакъв момент в бъдещето, когато руският трон може да бъде възстановен и той, като действителен наследник на короната, да бъде провъзгласен за цар. Но за Мартин, който знаеше, че Китнър е бащата на Александър, а баронесата е майка му, оставаше въпросът какво точно се беше случило.

Очевидно преди години Китнър и баронесата са били любовници. Тя е разбрала за истинската му самоличност и горе-долу по същото време е забременяла с Александър. Китнър се е оженил за нея, а след това е настъпило някакво скарване, в което вероятно е участвало и неговото семейство, така че са били принудени да се разведат или бракът просто е бил обявен за невалиден, може би дори още преди Александър да се роди. Скоро Китнър се е оженил за благородничка от испанската кралска фамилия — доста по-подходящ ход за един бъдещ монарх.

И постъпката му беше разгневила баронесата до такава степен, че тя беше посветила остатъка от живота си в преследване не само на отмъщение, но и на онова, което смяташе, че й принадлежи — руския трон, на който трябваше да седне нейният син. И дали не беше започнала тази дълга, решителна и безмилостна война, като се беше омъжила за друг мъж с огромно богатство и власт?

А по-късно, когато синът й беше пораснал достатъчно, тя вероятно беше установила нови, тайни отношения с него, като му беше доверила кой е истинският му баща, какво й бяха причинили той и семейството му и какво означаваше то за самия Александър. И му се беше заклела, че ако един ден Русия върне монархията и повика отново императорската фамилия да я управлява, именно той, Александър, а не Питър Китнър, ще седне на трона.

Тя можеше да постигне тази цел и без да употребява насилие, като използва влиянието си и огромното си богатство, за да спечели на своя страна политическите лидери на Русия, но беше избрала кървавия път на отмъщението. Защо? Кой ли можеше да отговори на този въпрос? Може би баронесата беше убедена, че Китнър и семейството му — и всички останали необходими жертви по пътя — трябва да платят тази цена, задето са я изхвърлили от дома си заедно с детето й. Каквато и да беше истинската причина обаче, баронесата твърдо беше следвала своя изкривен, изпълнен с насилие път през всичките тези години, като бавно беше променяла съзнанието на сина си, за да се превърне в достоен наследник на кървавите царе от миналото, и същевременно го беше обучавала в изкусното умение да убива. И най-сетне, когато все още бе момче, го бе изпитала в огъня, като му бе наредила да направи първите си брутални крачки към трона и да елиминира най-близкия си съперник, собствения си доведен брат Пол.

И тогава Китнър — шокиран, ужасен и изплашен за безопасността на семейството си, но същевременно неспособен да разкрие миналото, за да не застраши бъдещето си — беше прибрал оръжието на убийството и уличаващия филм, беше се обърнал към Александър и баронесата и беше сключил договор с тях. Вместо да предаде Александър на полицията, той го беше изпратил в Аржентина, най-вероятно с допълнителното условие, че Александър никога не бива да разкрива истинската си самоличност, като по този начин завинаги се лиши от правото да предяви претенции към трона.

Мартин отново скочи на крака. Може и да грешеше, но не му се вярваше. Може и да звучеше като измислен сценарий за филм, но всъщност не беше чак толкова различно от случаите, които беше виждал по улиците на Лос Анджелис. Отхвърлената съпруга откриваше бившия си любовник или съпруг в някой бар и го намушкваше с нож или го прострелваше пет пъти в главата. Единствената разлика беше, че онези жени не използваха собствените си деца за палачи. Може би именно това беше разликата между обикновените хора и онези, които са тласкани от омраза, маниакална амбиция и неописуемите изкушения на абсолютната власт.

Той изведнъж се сети за „Юра“ и семейство Ротфелс и се запита дали баронесата не беше манипулирала и тях. Спомни си как разговаряше с доктор Максуел-Скот, лекуващата психиатърка на Ребека, и се притесняваше за цената на лечението в „Юра“, но докторката го беше уверила, че разходите както на Ребека, така и на останалите пациенти напълно се покриват от дарението на спонсора, който беше закупил и самата сграда.

„Кой е този спонсор?“ — беше попитал Мартин и му отговориха, че въпросното лице предпочита да остане анонимно. Тогава той прие обяснението, но сега…

— Анонимен, как не! — каза ядосано на глас в тъмното. — Била е баронесата!

Рязкото изщракване на ключа го накара да замръзне на място, после вратата се отвори.

Навън отново стояха двама мъже, а зад тях в коридора се виждаха още двама. Бяха едри, със скиорски маски. Те затвориха вратата зад гърба си, като си служеха с фенерчета, за да се ориентират в стаята. Единият носеше голяма бутилка вода, черен хляб, сирене и ябълка.

Мартин изведнъж беше завладян от гняв. Искаше да излезе на свобода — веднага!

— Не работя нито за ЦРУ, нито за някой друг! — обърна се ядосано той към по-близкия мъж. — Аз съм студент, нищо повече! Кога ще ми повярвате? Кога?!

Мъжът, който му беше донесъл храната, рязко завъртя лъча на фенерчето си право към очите на Мартин.

— Млъкни — изръмжа. — Млъкни.

После отново насочи лъча на фенерчето към втория мъж, който носеше нещо, което Мартин не можеше да види. Беше доближил отсрещната стена и прокарваше лъча на собственото си фенерче в основата й, сякаш търсеше нещо. Накрая го откри — електрически контакт. Той приклекна и включи някакъв щепсел в него. Мартин почти подскочи от радост. Бяха му донесли лампа! Всичко щеше да бъде по-добре от безкрайния мрак. Нещо щракна, но в стаята не стана по-светло. Вместо това се появи сивкаво сияние и малка картина. На картината се виждаше немска овчарка, която препускаше през пустинята. Миг по-късно картината се смени с общ план към американската кавалерия, която следваше кучето.

— Кучето герой Рин Тин Тин — обясни единият от мъжете на английски.

После двамата излязоха от стаята, затвориха вратата зад гърба си и я заключиха. Бяха му донесли храна, вода и телевизор.