Алън Фолсъм
Претендентът (194)

20

Понеделник, 31 март

Телевизорът светеше в тъмното.

Никълъс Мартин заспиваше, събуждаше се и пак заспиваше. После в един момент реши да се мобилизира да стане и да направи всичко възможно да си възвърне физическата сила. Отначало по един час, после по два, после по три, всеки ден. Клякания, лицеви опори, въртене на тялото, разтягане, балансиране на един крак, бягане на място. Счупените му ребра и натъртванията от реката почти бяха зараснали. Както и раните от ножа.

Не знаеше от колко време е затворен, но му се струваше цяла вечност. Бяха минали цели седмици, откакто го бяха разпитвали за последен път. В началото го правеха интензивно, но сега интересът им сякаш беше замрял. Мартин се питаше какво е станало. Може би водещият разпитите с дрезгавия глас бе заминал някъде, за да прави някакви други неща, и бе оставил само минималния брой пазачи, които да го охраняват. Или пък го бяха арестували. Или пък беше заминал в някоя друга част на света, за да разкаже за американския си затворник и да се опита да сключи някаква сделка. Дори да не беше от ЦРУ, пак можеха да го убият и да заровят някъде тялото му, а после да твърдят, че е бил оперативен агент.

Всеки ден, когато пазачите идваха да му донесат храната, той ги притискаше с въпроси. Защо? Защо го държаха затворен? Какво смятаха да правят с него? И всеки ден получаваше един и същи отговор. „Млъкни.“ После му оставяха храната и излизаха. А след това се чуваше и зловещото изщракване на ключалката.

Понякога се питаше какво изобщо даваха по телевизията. Може би екранът беше празен, а може би беше настроил единствения канал на телевизора на някоя празна честота, само за да му свети. Не знаеше. Не си спомняше. Всичко зависеше от вечерните новини, но му ставаше все по-трудно да определя колко е часът или коя е датата, защото бяха започнали да излъчват новините по същия начин, по който даваха и сериалите, отново и отново, едни и същи, по осем пъти на ден. Освен това последният репортаж за Александър и Ребека беше минал преди няколко дни. Беше толкова смешен, че Мартин се смя на глас — за пръв път от месеци насам.

В отчаян опит да научат повече за Ребека медиите я показаха в официалната градина на една къща в Дания, в компанията на двама добре облечени усмихнати хора на средна възраст — принц Жан Феликс Кристиян и съпругата му Мари Габриел, биологичните й родители. (Или поне така беше разбрал Мартин, нали започваше да усвоява някакви основни думи на немски.) В репортажа се разказваше за отвличането на Ребека като малка и искания откуп. После тя беше изчезнала напълно и макар че всички полицейски служби я издирваха, търсенето им беше останало без успех. Досега.

После репортажът се прехвърли към мястото, където беше израснала — Коулс Корнър, щата Върмонт. Александър много добре знаеше, че тя е отраснала в Лос Анджелис под името Ребека Барън, но мъдро беше решил да представя легендата за Върмонт за истина. И се беше получило. Бяха интервюирани поне пет-шест души от градчето, които до един си спомняха Ребека и брат й Никълъс като деца. Беше невероятен спектакъл — сякаш всички чувстваха в себе си огромна нужда да станат част от това гигантско шоу, затова измисляха нови и нови анекдоти за момиченцето от малкия град, което скоро щеше да се превърне в ослепителна руска царица. Разказваха истории за училищни балове, паради за Четвърти юли, приятели и приятелки и дори за един учител, който се оплакваше от краснописа й в трети клас: „О, беше ужасна.“

Имаше и сцена, заснета на миниатюрното семейно гробище в имението на семейство Мартин; телевизионният репортер стоеше точно на неотбелязаното място, където Хайръм От беше погребал истинския Никълъс Мартин. Дори Алфред Хичкок нямаше да успее да го режисира по-добре, до последната подробност — един репортер разпитваше някакъв архивар от Коулс Корнър за училищните картони на Ребека, но възрастният човек му обясни, че преди няколко години сградата на общинския съвет, където се помещавал архивът (и която по някакво стечение на обстоятелствата служела и за управление на пожарната команда), изгоряла до основи и всички документи на общината, включително и училищните дневници, се превърнали в пепел.

Когато чу това, Никълъс Мартин — новият Никълъс Мартин, който в момента беше пленник — избухна в смях и продължи да се смее, докато от очите му не потекоха сълзи, а стомахът не го заболя.

Но всичко това беше излъчено преди няколко дни и оттогава той не беше виждал нищо за тях. Дори новините му се струваха остарели и се сливаха с повторенията на сериалите. Изобщо не се съмняваше, че започва да полудява.

После чу за милионен път песничката от „Островът на Гилигън“ и изведнъж реши, че му стига толкова. Всичко беше по-добро от този телевизор. В тъмното поне можеше да слуша градския шум. Сирените. Уличното движение. Децата, които си играеха. Боклукчийските камиони. Понякога — разгорещени спорове на немски.

Той рязко се наведе към светещия телевизор, като се канеше да го изключи с един удар, но точно тогава спряха да дават „Островът на Гилигън“ и на екрана се появи немски говорител. Мартин чу името на сър Питър Китнър, после картината се смени от студиото към някакво поле в Англия. Появи се надпис: „Хенли-он-Темс“. Мартин видя полицаи и санитари и ужасяващите останки от експлодирал ролс-ройс. Нямаше нужда от превод. Идеално разбираше какво казва говорителят. Колата е била взривена и са загинали петима души: сър Питър Китнър, медиен магнат, бивш царевич на Русия, внук на екзекутирания цар Николай и син на избягалия Алексей; съпругата на Китнър Луиза, братовчедка на испанския крал Хуан Карлос; синът им Майкъл, определен за наследник на медийната империя на Китнър; и шофьорът телохранител на Китнър, някой си доктор Джефри Хигс.

— Боже господи — промълви Мартин с ужас. — Значи е убил и тях! — Ужасът му изведнъж се превърна в гняв. — Реймънд!

После се извърна от екрана. След като беше убил Ред, Йозеф Шпеер, Алфред Нойс, Халидей, Дан Форд, Жан-Люк Вабр, Ханс Лосберг и още толкова много други хора, Александър/Реймънд отново беше вдигнал ръка, и то срещу собственото си семейство. Този път беше убил баща си — също така безмилостно, както беше убил доведения си брат. А какво щеше да стане, ако се пречупеше и обърнеше тази ярост срещу Ребека?

Мартин дори не искаше да си го помисля. Но знаеше, че трябва да предприеме нещо, при това час по-скоро.