Алън Фолсъм
Претендентът (201)

27

Летище „Фулсбютел“, Хамбург, петък, 4 април, 10:10 сутринта

Ник Мартин чакаше на опашката, за да се качи на полет 1411 на „Еър Франс“ до летище „Шарл дьо Гол“ в Париж, където щеше да хване връзка за Москва. Беше използвал една от кредитните си карти, за да купи билета, което малко го притесняваше — Ребека може би беше уведомила банките, че е мъртъв, и картите бяха спрени. Но тя очевидно не го беше направила — служителят прие картата му и издаде билета, без да задава въпроси. Останалите неща се наредиха със същата лекота. Предишния ден си бе взел новия паспорт от консулския отдел на американското посолство в Хамбург. Заедно с него получи и малък пакет, в който намери мобилен телефон, зарядно устройство и бизнес виза за Русия за срок от три месеца, издадена от консулския отдел на руското Външно министерство по молба на „Лайънсгейт Лендскейпс“ — английска фирма за дизайн със седалище в Москва. Адресът му в Русия, където щеше да отседне, който се изискваше за всички руски визи, беше хотел „Марко Поло Пресня“ на Спиридоневски переулок 9 в Москва.

Мартин се чудеше какво представлява „Лайънсгейт Лендскейпс“ и дали изобщо съществува, но нямаше никакво значение, защото визата му беше одобрена. Беше получил всичко, за което беше помолил, и то за по-малко от четирийсет и осем часа. За човек, който по собствените му думи „вече беше почти безработен“, Коваленко беше свършил отлична работа.

Хотел „Балчуг Кемпински“, Москва, петък, 4 април, 1:30 следобед

Александър, Ребека и баронесата бяха седнали за обяд на една маса в ъгъла на апартамента осмия етаж на хотела, с изглед към яркия пролетен ден и оживения Червен площад. Храната беше лека — блини, червен хайвер и кафе.

Разговорът им също беше неангажиращ и се въртеше около две теми: последните стъпки около покръстването на Ребека в руската православна вяра (задължително за всяка жена, която щеше да стане императрица и да роди деца на императорската фамилия); и избора на облеклото й за сватбата и коронацията незабавно след това, а после и за бала по случай на коронацията по-късно същата вечер. И двете теми бяха важни, защото времето летеше и до въпросните събития оставаше по-малко от месец. Един от най-добрите модни дизайнери в Париж и неговият антураж щяха да се срещнат с тях след час, за да вземат мерки на Ребека и окончателно да изберат моделите.

Александър беше оставил тези решения на Ребека, баронесата и модния дизайнер. Притискаха го други неща — щяха да му вземат мерки за неговия собствен костюм за коронацията, след която трябваше да даде интервю за държавната телевизия, а накрая, в четири следобед, имаше среща с началника на кабинета на президента Гитинов в Кремъл.

Темата на срещата беше държавният протокол и разпределението на задълженията, затова тя имаше едновременно политически и обществен характер. Русия никога не беше имала цар, който да е най-вече представителна фигура, и Александър знаеше, че поради внезапната му масова популярност Гитинов иска да му стегне юздите и да се увери, че той не възнамерява да превърне тази популярност в реална власт. Гитинов не искаше да го направи лично, защото твърде добре осъзнаваше политическата мощ на триумвирата, който беше върнал монархията, но щеше да използва началника на кабинета си, за да изясни на Александър точно докъде се простират границите на правомощията му. Или по-просто казано, щеше да му обясни в какво се състоят служебните му задължения — конституционният монарх е изразител на общественото мнение, церемониален домакин за държавните глави и симпатичен представител на новата Русия както у дома, така и зад граница. И толкова. Точка.

Александър презираше тази роля, но беше напълно готов да я изиграе, поне за известно време, докато разпростре влиянието си достатъчно, за да започне да изгражда основите на реалната си власт. А след това, бавно и на внимателно изчислени фази, щеше да започне да играе все по-активна роля — първо в политиката, а после и в армията. Идеята беше да създаде всенародна визия за национално величие, в която той да бъде незаменим център. До три години парламентът вече нямаше да смее да предприеме никакви сериозни действия, без да се консултира с него. До пет години щеше да притежава повече реална власт от президента, който щеше да заеме неговото място на представителна фигура; до седем години в същото положение щяха да се озоват както самият парламент, така и генералите, които командваха въоръжените сили. След десет години пред думата „монархия“ вече нямаше да стои определението „конституционна“, а Русия и останалата част от света най-сетне щяха да разберат истинското значение на думата „цар“. Йосиф Сталин смяташе, че основният проблем на Иван Грозни е бил в това, че не е бил достатъчно „Грозни“, т.е. страшен. Александър нямаше да има такъв проблем. Ръцете му вече бяха изцапани с кръв, но той беше готов за още. Баронесата го беше подготвяла за това още от дете.

Александър се усмихна на мислите си и го обзе спокойствие, каквото не беше изпитвал отдавна. Той знаеше, че се дължи на простичката мисъл, че след смъртта на баща му тронът най-сетне твърдо е негов, а Ребека ще остане до него през целия му живот.

Това го накара да осъзнае и нещо друго — че предишният му ужас от Никълъс Мартин, който чудодейно е възкръснал от мъртвите, не е нищо повече от кошмар, който сам си е измислил; кошмар, който се подхранваше от почти първичния му страх да не загуби Ребека. Трябваше внимателно да наблюдава тази емоция, защото в противен случай тя можеше да го обземе напълно и той да се разпадне за миг.

— Нали носеше един подарък, когато излезе с Никълъс?

Александър чу гласа на Ребека сякаш отнякъде много далеч. Той се откъсна от мислите си и вдигна поглед, за да установи, че двамата са сами на масата, баронесата си е тръгнала, а Ребека го гледа изпитателно.

— Какво каза? — попита объркано той.

— Във вилата. Ти носеше някакъв подарък, увит с шарена хартия, когато двамата с Никълъс излязохте на разходка. Какво имаше в пакета?

— Не знам, не си спомням.

— Естествено, че си спомняш. Ти го донесе от библиотеката. Остави го на масата в балната зала, където седяхме. А после го взе със себе си, когато…

— Ребека — прекъсна я той. — Какви са тези разпити за някакви подаръци? Къде е баронесата?

— Потърсиха я по телефона.

— Нямаше нужда да става. Можеше да говори и от тук.

— Вероятно е бил личен разговор.

— Вероятно.

Някой почука на вратата зад тях, тя се отвори и влезе полковник Мурзин. Беше облечен с добре скроен тъмносин костюм и бледосиня риза — всекидневната униформа на агентите на ФСО, които охраняваха Александър.

— Царевич, дизайнерът от Париж пристигна и баронесата го посрещна. Тя помоли царицата да отиде при тях.

От тона на Мурзин стана ясно, че иска да обсъди нещо насаме с Александър.

— Върви, скъпа — изправи се Александър. — Ще се видим по-късно следобед.

— Естествено — усмихна се Ребека и се изправи.

После взе дамската си чанта, кимна на Мурзин и си тръгна. Полковникът я изчака да затвори вратата.

— Помислих си, че ще искате да го научите веднага, царевич. Консулският отдел е издал бизнес виза на човек с името Никълъс Мартин.

Сърцето на Александър подскочи.

— Какво?

— Станало е вчера в Хамбург. Уредено е чрез руското Министерство на външните работи по молба на някаква английска компания, базирана в Москва.

— Англичанин ли е?

— Не, американец. Днес пристига от Германия. Има резервация за хотел „Марко Поло Пресня“ тук, в Москва.

Александър го изгледа вторачено.

— Дали е той?

— На визата има снимка. Поисках електронно копие, но все още не е пристигнало.

Александър прекоси стаята, за да погледне навън. Денят беше все така ярък и безоблачен, в града цареше оживление от ранния следобеден трафик и тълпите от пешеходци. Но в стаята, където зад гърба му стоеше Мурзин, той отново долови как мракът пропълзява зад него. А после дълбоко в тялото му метрономът поднови своя ход.

Бум, бум. Бум, бум.

Същото като преди. Изнервящо, непоносимо. Като чудовище, което се надигаше в стомаха му.

Бум, бум. Бум, бум. Бум, бум.