Алън Фолсъм
Претендентът (36)

36

Бевърли Хилс, 1:00 следобед

Реймънд паркира колата на Чарли Бейли на Саут Сполдинг Драйв 200, недалеч от гимназията „Бевърли Хилс“, извади втората берета от куфарчето на Чарли и я прибра в раницата на Йозеф Шпеер. После взе раницата, заключи колата и измина пеш краткото разстояние до пресечката с Грегъри Уей. Кимна вежливо на две жени, които си говореха на ъгъла, после зави и тръгна към Линдън Драйв. Вече не беше бизнесмен с пригладена коса; беше облечен с джинсовото яке на Шпеер, тениска и джинси, с преметната през рамото раница и бейзболна шапка на „Ел Ей Доджърс“, нахлупена ниско над току-що боядисаната му в лилавочервено коса. Приличаше на обикновен младеж на двайсет и няколко, съвсем на място в този тих квартал с идеално поддържани ливади и малки жилищни кооперации.

Когато стигна до Линдън Драйв, зави наляво и започна да търси номер 225 — кооперацията, в която живееше Алфред Нойс и където щеше да се върне за обяд точно в 1:15. Времето, в което обядваше шест дни в седмицата, всяка седмица през последните двайсет и седем години. Пътят от скъпия му бижутерски магазин на Брайтън Уей му отнемаше точно седем минути. Реймънд се беше подготвил за всяко евентуално нарушение на тази програма цяла седмица по-рано, като беше приложил стратегията, която беше използвал и в Сан Франциско, Мексико Сити и Чикаго, а именно — просто да се обади предварително и да използва измислено име и подходяща история, за да си уговори среща с жертвата. С Нойс беше направил същото. Просто му се беше обадил и с акцент от Средния запад се беше представил като коневъд от щата Кентъки на име Уил Тилдън, който се кани да гостува в Лос Анджелис, знае за добрата репутация на бижутера и се интересува от възможността да закупи скъпа диамантена огърлица за съпругата си. Нойс с удоволствие си беше уговорил среща с него за следващия понеделник в два следобед, като по този начин не нарушаваше обичайния си дневен режим. Снежната буря, която беше принудила Реймънд да смени превозното средство, малко беше забавила нещата, но той се беше обадил на Нойс от влака и беше променил деня на срещата за вторник. Това, че не се беше появил тогава, несъмнено беше подразнило Нойс, но нямаше какво да направи по въпроса. И все пак, щом Нойс беше в града понеделник и вторник и беше спазвал стриктна шестдневна работна седмица през всичките тези години, нямаше причина да се съмнява, че точно сега ще реши да я промени, нито пък дневния си режим.

И ако Нойс се отнасяше към разчета на времето си с известна маниакалност, Реймънд пък го правеше безупречно, с военна прецизност. В 11:42 беше убил Йозеф Шпеер в парка „Макартър“ и му беше взел дрехите и раницата. В 11:47 беше влязъл в мъжката тоалетна на един подлез на Девета улица в корейския квартал, беше съблякъл костюма на Бейли и беше облякъл джинсите на Шпеер; ръкавите на якето му бяха малко дълги, но той бързо ги нави. Точно в дванайсет на обяд беше натъпкал костюма на консултанта и вече безполезните му кредитни карти и шофьорската му книжка в един контейнер на входа на подлеза и се беше върнал в колата. В 12:10 подмина един супермаркет на булевард „Уилшър“ в източния край на Бевърли Хилс и забеляза точно това, което му трябваше — фризьорски салон. Вниманието му беше привлечено от голяма табела на витрината, на която на ръка беше написано: „Оцветяваме косата във всички цветове за 30 минути“. В 12:45 беше излязъл оттам с прическа, която наподобяваше тази на Шпеер, и боядисан в лилавочервено. В 12:48 вече излизаше от магазина за спортни стоки в същия супермаркет, издокаран с бейзболната шапка на „Ел Ей Доджърс“, с която беше и в момента.

1:08 следобед.

Реймънд спря пред Линдън Драйв 225 — триетажна жилищна кооперация с вход, засенчен от голяма палма. Извади една кредитна карта от портфейла на Йозеф Шпеер и я мушна в процепа на вратата от ковано желязо. Чу се изщракване, вратата се отвори и той влезе.

1:10 следобед.

Реймънд изкачи последните стъпала до апартамента на Нойс на последния етаж. Покритият вътрешен двор на сградата беше украсен с няколко дръвчета в саксии и една миниатюрна бяла масичка от ковано желязо с две столчета в същия стил.

Точно от другата страна на дворчето се виждаше вратата на асансьора. И асансьорът, и стълбите гледаха към двора, така че нямаше значение откъде щеше да мине Нойс. Асансьорът беше по-вероятната възможност. Все пак Нойс беше на шейсет и три години.

1:12 следобед.

Реймънд свали раницата и извади малка хавлиена кърпа, която беше купил от собственика на фризьорския салон. После измъкна беретата от колана си и уви кърпата около нея, за да направи нещо като заглушител. Отново сложи раницата на рамо, пристъпи зад палмовите дървета и зачака.

Полет 453 на „Луфтханза“ излиташе от международното летище в Лос Анджелис в 9:45 вечерта и пристигаше във Франкфурт в 5:30 следобед на следващия ден, без междинно кацане. Едно място в туристическа класа беше запазено за Йозеф Шпеер. Реймънд сам беше направил резервацията по телефона на Чарли Бейли, докато караше от парка „Макартър“ към Бевърли Хилс. Международното летище във Франкфурт беше най-голямото в Германия и очевидна цел на пристигане за всеки немски студент, който се прибира вкъщи от Щатите. Нещо повече, след като вземеше ключа от сейфа на Нойс и научеше адреса на банката, той можеше да отиде със самолет до въпросния френски град и още на следващата сутрин, в петък, да отиде до банката, да отвори сейфа, да прибере съдържанието му и да хване директен полет до Лондон, като кацне на летище „Гетуик“ вместо на „Хийтроу“ и по този начин да мине през паспортната проверка като гражданин на ЕС, което беше значително по-лесно.

Така че нямаше значение, че чантата му е билета за първа класа в „Бритиш Еъруейс“ за „Хийтроу“ е в полицията. Дори да бяха предупредили лондонската полиция, издирването щеше да е съсредоточено на „Хийтроу“ и пристигащите полети от САЩ. А щом веднъж кацнеше на „Гетуик“, оттам имаше само трийсетминутно пътуване с влак до Виктория Стейшън, откъдето пък го очакваха само няколко минути с такси — и вече щеше да бъде в хотел „Конот“ и топлите прегръдки на баронесата.

1:14 следобед.

Още шейсет секунди и неприлично пунктуалният Нойс щеше да пристигне. Пет секунди по-късно Реймънд вече щеше да разполага с наградата, която изискваше баронесата.

1:15 следобед.

Никой не идваше. Нищо.

Реймънд си пое дъх. Може би Нойс беше хванал червено на светофара и още чакаше да пресече улицата. Или беше изникнала някаква работа в магазина. Или беше спрял да поговори с някого.

1:16 следобед.

Никой.

1:17 следобед.

Нищо.

1:20 следобед.

Къде беше той? Защо се бавеше? Дали някой стар негов приятел не беше пристигнал в града без предупреждение и не беше успял да го убеди да обядват заедно? Или пък се беше случило нещо лошо? За първото, отговорът по-скоро беше „не“. Нойс не смесваше личните си контакти с работата. Неприятната случка беше малко по-вероятна, но съвсем малко, защото бижутерът се отнасяше със същата маниакална предпазливост към собствената си безопасност, с която изчисляваше времето си. Преди да пресече улицата, се оглеждаше четири пъти, и шофираше по абсолютно същия начин. Значи само едно нещо можеше да го задържи толкова време. Работа. Работата винаги беше най-важна за него. По някаква причина му се беше наложило да остане в магазина. Единственото решение беше да отиде в магазина, някак си да го хване насаме и да свърши необходимото на място.