Алън Фолсъм
Претендентът (149)

70

Париж, къщата на авеню Жорж V, №151

Великата княгиня Катерина Михайловна докосна прическата си и се усмихна самоуверено, докато чакаше официалният фотограф на фамилията да композира кадъра. От лявата й страна беше нейният син княз Сергей; от дясната й страна стоеше принц Димитрий Владимир Романов, на седемдесет и седем години, с мустаци, посребрена коса и величествено изражение, в чийто дом празнуваха тази вечер и който беше основният съперник на Сергей за короната.

Зад младия фотограф княгинята различаваше майка си Мария Куракина, а зад нея бяха и останалите Романови, събрани в дневната на принц Димитрий — трийсет и трима застаряващи, елегантно облечени, сурови и горди мъже и жени, дошли от десетина различни държави, които представляваха и четирите клона на фамилията. Никой от тях не си беше позволил да отмени пътуването си заради времето, както и очакваше. Те бяха изтъкнати членове на императорското семейство, руснаци до мозъка на костите си — силни, благородни и непоклатимо предани на наследствения си дълг на пазители на родината, който им беше предаден от самия Господ.

Вече почти цял век, пръснати в изгнание по цялото земно кълбо, те и поколението на родителите им бяха наблюдавали как комунистите властват над Русия със сърпа и чука на Ленин и железния юмрук на Сталин; бяха станали свидетели на терора на Втората световна война, когато армиите от нацистки нашественици бяха нагазили в страната им и бяха избили милиони от съотечествениците им; бяха гледали с невярващ ужас как в продължение на десетилетия след това Студената война доведе до надпревара във въоръжаването и брутални акции на КГБ в родината им и в цяла Източна Европа; а после бяха видели и най-невероятното събитие от всички — как за броени дни Съветският съюз се срина и изчезна от политическата карта на света, а на мястото му остана един корумпиран, подчинен на хаоса и дълбоко депресиран народ.

Но въпреки всичко над родината им отново изгряваше нов ден и демократичното правителство на Русия щедро и мъдро — осъзнавайки, че истинската цел на монархиите е да осигурят чувство на приемственост и здрава основа на вярност към властта, на която да се изгради стабилна нация — беше поканило императорската фамилия да се завърне и да възстанови тристагодишната си власт над руския народ. За присъстващите значението на този жест беше неизмеримо. Сякаш цялата история на Русия за известно време беше отвлечена и държана за заложница, но след това я бяха освободили и сега тя се връщаше у дома.

Поради тази причина членовете на четирите клона на фамилията Романови, които се бяха събрали тук тази вечер, бяха решили, че дългата война между претендентите за трона най-сетне е свършила. Дългогодишното им съперничество беше сведено до двамата мъже, които стояха от двете страни на великата княгиня Катерина Михайловна — нейния син, младия и нетърпелив княз Сергей Петрович Романов, и възрастния, принц Димитрий Владимир Романов. След вечеря всички щяха да гласуват открито, с вдигане на ръка, кого от тях избират за следващия цар. Според Катерина до развръзката оставаше час, най-много два.

Светкавицата на фотографа изведнъж проблесна ослепително и продължи да святка още десетина пъти. Блясъците бяха придружени от шумното приплъзване на филма в механичната камера, докато той снимаше отново и отново. Накрая всичко свърши и фотографът отстъпи крачка назад. Херцогиня Катерина се отпусна и стисна ръката на сина си, за да му вдъхне увереност.

— Ще ми позволите ли да ви придружа до масата за вечеря, княгиньо? — прозвуча баритонът на принц Димитрий до нея.

Вместо да се отдалечи, след като направиха снимките, и да остави съперника си с майка му, по-възрастният Романов беше останал до нея. Катерина се усмихна щедро, като не забравяше за десетките погледи, пред които се разиграваше сцената, и искаше да демонстрира, че и тя може да бъде също толкова великодушна и очарователна, колкото и конкурентите си.

— Разбира се, ваше императорско височество.

Тя царствено го хвана под ръка и двамата прекосиха мраморния под на централното фоайе и завиха към позлатените врати в дъното, където ги очакваха прислужници с бели ръкавици и папийонки.

Последваха ги княз Сергей и майката на Катерина, княгиня Мария, а след тях и още трийсет и трима Романови.

Когато стигнаха до края на коридора, прислужниците отвориха двойните врати и те пристъпиха в просторна трапезария, облицована с ръчно резбована ламперия, която се издигаше към тавана на шест метра над главите им. По средата на залата беше разположена дълга старинна маса от полирано дърво, а от двете й страни бяха наредени столове с високи облегалки, тапицирани с червена и златна коприна. Приборите бяха от злато и сребро, чашите бяха кристални, порцеланът — бял като мляко, а салфетките — с дантели. Отстрани ги очакваха още прислужници с бели папийонки.

Всичко беше официално, разкошно, театрално и извънредно впечатляващо, но все пак имаше и едно нещо, което с блясъка си затъмняваше всичко останало. На стената в отсрещния край на залата беше монтиран двуглав орел от масивно злато с височина три метра и половина и криле, които бяха разперени почти на същото разстояние. В ноктите на единия си крак величествената птица стискаше императорския скиптър, а в другия — кълбото. Високо над главите на орела, в центъра на арката над тях, стоеше масивна корона, украсена със скъпоценни камъни. Романови до един ахнаха, когато съзряха своя фамилен герб. Някои от тях не се сдържаха и почтително сведоха глави. Малцина успяваха да откъснат поглед от него, дори след като ги настаниха на масата.

Княгиня Катерина беше не по-малко впечатлена от него, докато не се приближи и не видя и още нещо. Точно под герба, откъм далечния край на масата, на една платформа бяха поставени четири стола, а всички поканени вече бяха заели местата си. В миг я обзе дълбоко безпокойство.

Платформа и четири стола.

Защо бяха поставени там?

И за кого?