Алън Фолсъм
Претендентът (55)

55

Трийсет и пет минути след като беше избягал от летището, Реймънд пристигна на паркинга на хотел „Дисниленд“, откъдето се виждаше въздушната еднорелсова железница за гостите на хотела в легендарния парк. За момент си позволи да се усмихне. И не защото се беше измъкнал на косъм от капана на полицията или защото беше успял да се измъкне от летището по същия начин, по който беше пристигнал, а именно с най-близкия автобус, макар че, когато потегляха, първите сирени вече виеха тревожно и обявяваха пристигането на цяла армия от полицаи.

Усмихна се, защото си спомни, че през 1959 г. тогавашният ръководител на Съветския съюз Никита Хрушчов беше поискал разрешение да посети „Дисниленд“, а американското правителство му беше отказало. Грешен ход, защото цялата история се беше превърнала в горчив политически инцидент с емоционална окраска. Той дори не си спомняше развръзката. Просто не можеше да повярва на зловещия абсурд на ситуацията. Какво се беше случвало в тъмните умове на лидерите на свръхсилите от Студената война във Вашингтон и Москва, които бяха позволили на някой като Мики Маус да ги доближи с още една крачка до взаимното ядрено унищожение?

Той мигновено отклони мислите си от тези безплодни разсъждения. Осъзнаваше, че издирването му е станало много по-целенасочено и сериозно. Вече знаеха как е облечен, както и че главата му е обръсната. Трябваше да намери място, където да се скрие и да си почине в безопасност, да се съсредоточи и да се опита отново да се свърже с Жак Бертран в Цюрих. Този път нямаше да му се обади за предстоящото си пристигане във Франкфурт, а отново щеше да поиска самолет и паспорт, за да го изкарат от Калифорния възможно най-бързо.

Автобусът спря. Вратите му се отвориха и от него слезе група канадски туристи, които говореха на френски. Той незабавно се присъедини към тях, за да влязат заедно във фоайето на хотела. После отиде в магазина за подаръци и за пореден път използва кредитната карта на Йозеф Шпеер, като този път си купи шапка с логото на „Дисниленд“ и яке с надпис „Карибски пирати“.

След като смени външността си по този начин, Реймънд отново се довери на обществения транспорт. Хвана следващия автобус обратно към града и първо отиде до летище „Джон Уейн“, а после се прехвърли на друг автобус, който щеше да го откара на единственото място, за което можеше да бъде горе-долу сигурен, че ще прекара остатъка от нощта необезпокояван — апартамента на Алфред Нойс в Бевърли Хилс.

Пристигна след час и се замисли как да влезе. Очакваше един заможен американски бижутер, дори такъв със скромен апартамент като Нойс, да има поне някаква електронна охранителна система, в която всяка врата и прозорец са свързани с алармата. Беше обучен да обезврежда десетината най-популярни алармени системи просто като изолира проводниците от двете страни на мястото, където иска да влезе, а после да ги свързва така, че да връщат тока обратно към централата, преди да ги среже, като по този начин не отваря електрическата верига и заблуждава системата, че е останала непокътната. И беше напълно подготвен да се справи с алармата на Нойс, но това се оказа ненужно.

Алфред Нойс беше не просто прекалено предвидим, а направо арогантен. Единствената пречка пред свободното влизане в апартамента му беше ключалката на входната врата, която можеше да бъде разбита и от най-слабоумния крадец, и двайсет минути след полунощ Реймънд я отвори без никакви проблеми. В 00:45 вече беше взел душ и се беше преоблякъл в една от чистите пижами на Алфред Нойс. Направи си сандвич с колбас и швейцарско сирене, като го поля с чаша от леденостудената водка, която Нойс държеше във фризера на хладилника си. В един след полунощ — след като реши да не използва домашния телефон на Нойс въпреки сложната система, по която сменяше централите, защото се опасяваше, че в някакъв момент специалистите на полицията можеха да се опитат да проследят обажданията — той седна пред компютъра в малкия кабинет, като остави беретата на Барън на бюрото до себе си. Влезе в интернет, после се свърза с един сървър в Бъфало, щата Ню Йорк, влезе в пощата си и изпрати кодирано съобщение на един имейл адрес в Рим, който автоматично щеше да го препрати на друг в Марсилия, преди да пристигне на имейла при Жак Бертран в Цюрих. В съобщението обясняваше на швейцарския адвокат какво се е случило и искаше незабавно съдействие.

Изпи още една чаша руска водка, а после, точно в 1:27 сутринта на 14 март, вторник, докато почти всички полицаи в Лос Анджелис и района го издирваха, Реймънд Оливър Торн легна на голямото легло в спалнята на Алфред Нойс, зави се и заспа дълбоко.