Алън Фолсъм
Претендентът (183)

9

Образите идваха и си отиваха. Някои бяха остри и ясни, сякаш нещата се случваха в настоящето. Други бяха мъгляви като насън. Трети бяха застрашителни и ужасни като кошмар.

Най-ярък беше споменът му как се върна от смъртта, когато видя собственото си тяло, проснато на леглото на пода в малката хижа. Очите му бяха затворени, лицето му беше мъртвешки бледо, беше завит с парцаливо одеяло и лежеше напълно неподвижно, без да дава никакви признаци на живот. А после, без никакво усилие, сякаш наблюдаваше сцена от научнофантастичен филм, той започна да се издига нагоре, над собственото си тяло. Издигаше се все по-високо и по-високо, сякаш стаята нямаше таван, а сградата нямаше покрив, но после видя как вратата се отвори и в стаята влезе младата майка. Тя му носеше гореща напитка в метално канче, приклекна до него, повдигна главата му и изля малко от течността в устата му. Изпълни го топлина, каквато никога не беше усещал по-рано, и той изведнъж спря да се рее и се върна в собственото си тяло, като я погледна с широко отворени очи.

— Още — каза тя.

Или поне си помисли, че казва, защото тя говореше на език, който той не разбираше. Но думите всъщност нямаха значение, защото тя отново притисна металното канче към устните му и този път го накара да отпие сам. Той се подчини. Течността беше горчива, но не неприятна на вкус, и той изпи цялата чаша. Отново отпусна главата си назад и видя, че тя го зави с одеялото и нежно се усмихна. После заспа.

Насън си спомни всичко. Черните въртопи го носеха по течението в мрака, яростно го блъскаха в парчета лед, скали и изкоренени дървета; той безспир се опитваше да се хване за някой клон, пън или скала — каквото и да е, за да спре това сякаш безкрайно пътуване. Изведнъж движението около него спря и той се озова в един дълбок, спокоен вир, далеч от ревящото течение. Водата беше затлачена от голи храсти и повалени дървета. Той сграбчи едно от тях — бреза, както му се стори — и се издърпа на снега. И едва там осъзна, че бурята го е настигнала. Вятърът пищеше, а снегът летеше почти хоризонтално. Само в отделни моменти, защото бурята все пак не се беше разразила с пълна сила, вятърът спираше и на небето светваше пълната луна. И там, докато лежеше мокър до кости на кучешкия студ, останал без дъх, той видя под тялото си в снега едно червено петно. И си спомни как проблесна острието и как Реймънд му нанесе дълбока рана отстрани на ребрата.

О, да — наистина беше Реймънд. Докато се биеха на моста, Мартин беше разкъсал ризата на Кабрера почти до пъпа. И за миг беше зърнал белега на гърлото му, където го беше одраскал куршумът в престрелката по време на кървавото му бягство от съда в Лос Анджелис.

Може и да се наричаше Александър Кабрера, Романов или дори царевич, но под всичките си имена несъмнено си оставаше Реймънд.

Хижата, в която се намираше, беше по-скоро малка барака, разположена на пет километра надолу по течението от моста над вила „Енкрацер“. Откри го едно седем-осемгодишно момиченце, което събираше дърва за огъня заедно с баща си. Беше го забелязала призори, въпреки новия сняг, проснат зад една паднала ела. Помогнаха му още трима души — баща й, майка й и по-малкото й братче, което беше на пет или шест години. Почти не говореха английски — знаеха най-много пет-шест думи, — а той изобщо не разбираше техния език.

Доколкото успя да разбере, докато се мяташе между будно състояние, сънища и халюцинации, предизвикани от треската и възпаленията от раните, те бяха семейство бежанци, може би от Албания. Бяха много бедни и преживяваха в хижата, докато дойде да ги прибере „водачът“, както се изрази бащата. Разполагаха само с чай, билки и много малко храна, но я споделяха с него, като натрошаваха всичко в металното канче и го заливаха с гореща вода.

В един момент между мъжа и жената избухна шумна кавга, защото жената забеляза, че треската го надвива и треперенето му става неконтролируемо, и настоя съпругът й да потърси лекар въпреки собственото им положение. Съпругът беше отказал да го направи, като прегърна децата за подкрепа, сякаш искаше да каже, че заради един непознат не си струва да рискуват всичко.

По-късно на вратата на хижата остро се почука, но Мартин — заедно с цялото семейство, което беше изгасило огъня и ловко беше заличило всички следи от присъствието си — го чу отдалеч, скрит в гората. Швейцарските командоси претърсиха хижата, не намериха нищо и си тръгнаха.

Няколко денонощия по-късно на вратата отново силно се почука. Бащата предпазливо отвори вратата и видя, че „водачът“ им е пристигнал.

Мартин ясно си спомняше, че бащата настояваше веднага да изкара семейството си оттам, а съпругата и децата му отказваха да тръгнат без Мартин. Бащата най-сетне склони. И Мартин, почти в безсъзнание, измина заедно със семейството си почти два километра през снега и мрака. После стигнаха до един заледен селски път и заедно с още двайсет души бяха натоварени в каросерията на един камион.

Мартин си спомняше безумната болка от двете рани от ножа на Реймънд, в ребрата и на ръката, и десетките по-малки от бруталното спускане по потока. Поне две от ребрата му бяха счупени, а рамото му беше сериозно навехнато.

Спомняше си, че заспива, отново се събужда и вижда все същите изпити, изцедени от живот лица срещу себе си. После отново заспиваше и отново се събуждаше — сякаш дни наред. От време на време камионът спираше, скрит в гората или под дърветата на края на някое поле. Бащата му помагаше да слезе заедно с останалите и Мартин уринираше, облекчаваше червата си или просто стоеше и не правеше нищо. Както всички останали. После дъщерята, майката или синът му даваха нещо за ядене и пиене и той отново заспиваше. Нямаше представа как успя да издържи, нито как успяха да го издържат останалите хора в камиона.

Най-сетне движението спря и някой му помогна да слезе от камиона и да се изкачи по дълго, тясно стълбище. Мартин си спомняше, че видя легло и с мъка се покатери на него, за да се отпусне в неописуемото му блаженство.

Много по-късно се събуди от слънчева светлина и откри, че се намира в голям, напълно непознат апартамент. Момчето и момичето му помогнаха да се надигне до прозореца, откъдето видя блестящото синьо небе на ясен зимен ден.

Отвън се виждаше и широк канал за корабоплаване, по който се носеха рибарски лодки, а покрай канала минаваше улица, гъмжаща от автомобили.

— Ротердам — каза момиченцето. — Ротердам.

— Кой ден сме?

Тя го погледна неразбиращо. Момчето също.

— Ден — повтори той на английски. — Не знаете ли тази дума? Понеделник, вторник, сряда?

— Ротердам — повтори момиченцето. — Ротердам.