Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Барън/Никълъс Мартин (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Exile, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алън Фолсъм. Претендентът
Американска. Първо издание
ИК „Обсидиан“, София, 2004
Редактор: Кристин Василева
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-769-080-9
История
- — Добавяне
7
Бар „Пенритс“, 9:35 вечерта
Никълъс Мартин влезе и за момент спря на вратата, за да се огледа. „Пенритс“ беше класически английски пъб с ламперия от тъмно дърво, шумен и претъпкан е клиенти дори в понеделник вечерта. Самият бар беше с формата на подкова и се намираше в центъра на помещението, а встрани и зад него имаше маси и сепарета. В центъра на подковата стояха двама бармани. Единият беше мускулест, с тъмна коса, а другият — по-висок, по-слаб и с късо подстригана, изрусена коса; и двамата изглеждаха на трийсет и няколко. Русият очевидно беше шефът; от време на време оставяше колегата си сам и се подпираше в края на бара, където говореше с някого.
Мартин реши, че именно това е неговият човек, и започна да си пробива път през тълпата към него. Повечето клиенти приличаха на студенти, сред които бяха пръснати преподаватели и по някой бизнесмен. Не приличаха на хора, с които убиец като Реймънд би си пил бирата. От друга страна, не биваше да забравя за хамелеонските способности на Реймънд — как променяше дрехите, поведението и дори езика, на който говореше. Освен това, Йозеф Шпеер беше отвлечен именно от група студенти. Човек като Реймънд, с неговата подготовка, самоувереност и начин на мислене, можеше да се чувства като у дома си навсякъде.
Тълпата стана по-гъста и шумна. Мартин не изпускаше от поглед русия барман в дъното, който продължаваше да говори с някого. Накрая се промуши покрай двама младежи и едно момиче и стигна до бара — на не повече от три метра от мястото, където стоеше барманът. И замръзна. Защото той разговаряше с двама мъже на средна възраст. Не познаваше единия, но никога не можеше да сбърка другия — грубия, намусен детектив ветеран от отдел „Убийства“ на ПУЛА Джийн Върмиър. Той беше един от двамата детективи, изпратени да охраняват къщата му вечерта, в която Барън откара скрития Реймънд до летището в Бърбанк. Както и един от най-близките приятели на Ред Макклачи и приятел по чашка на Рузвелт Лий, Лен Полчак и Марти Валпарайсо. Не го допускаха в Отряд 5–2, защото беше твърде избухлив и склонен към насилие дори за тях. Той със сигурност го обвиняваше за смъртта на Ред и по тази причина го мразеше. От всички полицаи в Лос Анджелис Върмиър беше последният, с когото искаше да се срещне случайно, и вероятно първият, който щеше да иска да го види мъртъв. За предпочитане, на парчета.
— Божичко! — изсумтя Мартин и веднага се извърна.
Имаше само две възможни причини Върмиър да бъде тук. Или вървеше по същата следа, по която се движеше Мартин — бележката на Реймънд да се срещне с човек с инициалите „И. М.“ в бар „Пенритс“, — или беше разбрал за самоличността на Мартин, беше разбрал къде е отишъл и беше пристигнал в Лондон с идеята да го засече. А в такъв случай Върмиър като нищо можеше да разпита бармана не само за Реймънд и за „И. М.“, но и за самия Мартин.
— Мистър Мартин, нали така? — каза изведнъж женски глас с английски акцент, като за момент се извиси над шума на тълпата.
Сърцето на Мартин подскочи в гърлото, той се обърна и видя Клемънтайн Симпсън.
— Клем Симпсън — представи се тя с широка усмивка, когато стигна до него. — От клиниката „Балмор“. Запознахме се днес следобед.
— Да, разбира се — отвърна Мартин и погледна през рамо.
Върмиър и спътникът му продължаваха да разговарят с русия барман.
— Как попаднахте точно тук, за бога? — попита Клем.
Мартин я поведе през тълпата по-далеч от бара.
— Имах… нужда да се разсея — обясни той бързо. — Един човек от самолета ми препоръча това място, защото имало типично английска атмосфера.
— Сигурна съм, че имате нужда да се разсеете — каза Клем със съчувствие. — Празнуваме рождения ден на една приятелка. Искате ли да дойдете при нас?
— Аз… — Мартин хвърли поглед към бара.
Върмиър и другият мъж бяха привършили разговора си с бармана и тъкмо тръгваха през тълпата право към тях.
— Много мило, благодаря ви — отвърна той бързо и последва Клемънтайн Симпсън през помещението към една маса в дъното, около която седяха няколко души с вид на университетски преподаватели.
— Често ли идвате тук?
— Когато съм в града, да. Имам приятели, които от години се събират тук. Това е най-важното за една добра квартална кръчма.
Мартин реши да рискува и отново погледна назад. Върмиър беше спрял и гледаше право в неговата посока; другият мъж го побутна по ръката и кимна към вратата. Върмиър постоя още малко, после изведнъж се обърна и последва спътника си навън.
— Мис Симпсън? — каза Мартин и я докосна по лакътя.
— Наричайте ме Клем — усмихна се тя.
— Ако нямате нищо против, Клем — Мартин се усмихна насила, — налага се да използвам тоалетната.
— Разбира се. Нашата маса е ей там.
Мартин кимна и се обърна, без да изпуска входа от очи. Върмиър и другият мъж бяха изчезнали. Той погледна към бара. Точно в момента не поръчваше никой и русият барман беше останал сам и миеше чаши. Другият барман не се виждаше. Мартин се почуди дали Върмиър беше разпитвал за него; може би дори го беше описал и беше оставил номер, на който да му се обадят, ако го забележат. Той пак погледна към входа. Виждаха се само клиенти. Мартин изгледа бармана, поколеба се още малко и реши да рискува. Прекоси заведението, спря до бара и си поръча наливна бира. След двайсет секунди барманът постави чашата с един пръст пяна пред него.
— Търся един човек, който би трябвало да идва често тук — каза Мартин и остави една банкнота от двайсет лири до чашата си. — В един форум в интернет разбрах, че предлага страхотни сделки за наем на апартаменти. Нямам представа как се казва, но се подписва „И. М.“, което или са инициали, или е някакъв прякор.
Барманът го изгледа внимателно, сякаш се опитваше да го прецени. Мартин изведнъж се стресна. Ами ако Върмиър наистина го е описал и сега барманът се пита дали пред него не стои търсеният престъпник. Не се издаде по никакъв начин. Накрая барманът рязко се наведе.
— Чуй сега, мой човек. Преди няколко минути един детектив от Лос Анджелис ме пита същото нещо за този „И. М.“. С него имаше и един инспектор от Скотланд Ярд, но нито един от двамата не спомена нищо за интернет и апартаменти под наем. — Той подчертано изгледа банкнотата до ръката на Мартин и сниши глас: — В какво си се забъркал си е твоя работа, но мога да ти кажа същото, което казах и на тях. Работя зад този бар шест вечери в седмицата от единайсет години насам и през цялото време не съм чувал за мъж, жена или каквото и да било друго, наречено „И. М.“, произнесено по какъвто и да било начин, нито пък за човек с име като Ирън Майк, Изи Мърфи или Ирин Мери. И ако някой тук беше чувал, аз също щях да знам, защото това ми е работата. Освен че работя зад бара, аз съм собственик на заведението. Чат ли си?
— Да — кимна Мартин.
— Хубаво.
Барманът прибра банкнотата в джоба на престилката си, без да откъсва очи от Мартин.
— Мистър Мартин? — обади се Клемънтайн Симпсън, която го беше доближила. — Идвате ли?
— Аз… — Мартин се обърна към нея и се усмихна. — Съжалявам, нещо се заговорихме.
Той бързо взе чашата си, кимна на бармана и тръгна след нея. Без да иска, току-що беше съобщила името му на бармана.
— Клем — каза той, — ако нямате нищо против, да го оставим за друг път. Сякаш изведнъж ме настигна часовата разлика.
— Естествено, мистър Мартин. Ще се видим ли утре в клиниката?
— Да, ще дойда сутринта.
— Аз също. Лека нощ.
Мартин кимна и пое към изхода. Беше уморен, а не беше научил нищо ново. Нещо повече — беше се изложил на риск, като разговаря с бармана, а сега той дори знаеше новото му име.
— По дяволите — изруга под носа си.
Разочарован и ядосан на себе си, той вече почти беше стигнал до вратата, когато забеляза групичка млади хора, струпани около масата в едно сепаре. На стената зад тях беше окачен голям надпис с червени букви: „Руски клуб“.
Сърцето му заби учестено. Ето пак. Руската връзка. Той хвърли поглед към бара и видя, че барманът е зает и изобщо не гледа към него. Мартин бързо влезе в сепарето и доближи масата. Там имаше десет души, шестима мъже и четири жени, които до един говореха на руски.
— Извинете — каза той учтиво, — някой тук говори ли английски?
Отговорът дойде под формата на бурен смях.
— Какво ти трябва, мой човек? — попита го на английски един слаб младеж с дебели очила.
— Познавате ли човек с инициалите „И. М.“ или с такъв прякор? — попита Мартин.
Десет глави се извърнаха едновременно, спогледаха се и като една се обърнаха към него.
— Не, шефе — отвърна един чернокос мъж.
Мартин погледна към надписа „Руски клуб“ на стената зад тях.
— А мога ли да попитам с какво точно се занимавате във вашия клуб?
— Събираме се веднъж на две седмици, за да си говорим за новините от родината. Политика, социални науки, ей такива неща — отговори слабият младеж с очилата.
— Всъщност иска да каже, че просто ни е мъчно за дома — намеси се с усмивка едно пухкаво русо момиче и всички се засмяха.
Мартин също се усмихна и ги огледа още веднъж, преди небрежно да попита:
— И какво ново става във вашата родина?
Опитваше се да ги докара до въпроса за загадъчния „7 април“, макар че му се струваше малко вероятно датата да им говори нещо.
— Има ли нещо, за което и останалата част от света трябва да научи? — продължи.
Чернокосият мъж се ухили.
— Имаш предвид освен сепаратистките движения, корупцията и руската мафия?
— Да.
— Нищо ново, освен ако не се вярва на слуховете, че парламентът се кани да гласува за връщане на монархията и царя. — Той пак се усмихна. — Тогава ще станем точно като британците, защото хората ще имат някой по-специален, на когото да се кланят. Всъщност не е лоша идея, ако човекът е свестен, защото така хората поне за малко ще забравят за всички останали лайна. Но както и всички други големи промени у дома, това най-вероятно са дрънканици и нищо подобно няма да се случи. И все пак… — Той сви рамене и хвърли поглед на русото момиче, преди да продължи: — Така поне се намираме на приказка, когато ни стане мъчно за дома.
Всички освен Мартин се засмяха. Очевидно нямаше да го споменат сами, затова той щеше да го направи.
— А може ли да попитам още нещо? Дали датата седми април означава нещо специално за руснаците и особено за хората, които живеят в Москва? Да не би да е някакъв празник на града? Тогава случва ли се нещо необичайно?
Пухкавото русо момиче отново се усмихна.
— Ами аз самата съм московчанка и доколкото знам, седми април си е седми април.
Тя се огледа и се изкикоти.
— Точно така, приятел — усмихна се слабият младеж с очилата. — Седми април си е седми април.
После изведнъж стана сериозен и се наведе към него над масата.
— Защо питаш?
— Ей така. — Мартин сви рамене.
Инспекторите от руското министерство на правосъдието бяха казали същото, когато бяха в Лос Анджелис.
— Просто някой ми каза, че било празник — обясни. — Но аз никога не бях чувал за него. Сигурно не съм разбрал нещо. Е, благодаря ви много.
— И все пак, защо питаш? — настоя младежът.
— Благодаря — повтори Мартин и си тръгна.