Алън Фолсъм
Претендентът (30)

30

Хотел „Уестин Бонавентура“, Лос Анджелис, 9:44 сутринта

Реймънд имаше луксозен двустаен апартамент с кабелна телевизия, бюро, минибар, микровълнова печка, хладилник и кафе-машина. Имаше и нови дрехи, и нова самоличност, поне докато някой не осъзнаеше, че консултантът по автомобилен дизайн Чарли Бейли от Ню Джърси не е на мястото, където се предполага, че трябва да бъде, и полицията не започнеше да го издирва.

Случката с Чарли Бейли беше чист късмет, продукт на случайни обстоятелства и належаща нужда. След като избяга от полицията, Реймънд подкара откраднатото такси с максимална скорост, защото знаеше, че има не повече от десет-петнайсет секунди преднина. Веднага попита заложничката си дали може да шофира и когато тя отговори утвърдително, той просто отби до бордюра и спря. Нареди й да се прибира вкъщи и остана само колкото да види как тя включва на скорост и потегля. После се отдалечи пеша, като се надяваше да я е изплашил достатъчно, за да се подчини на нарежданията му и да не спира по целия път към къщи, дори по заповед на полицията.

Облечен с черното яке, което беше взел от човека на стълбището в сградата на съда, той закрачи по улицата, като се опитваше да не бие на очи и търсеше начин да се скрие. Половин пресечка по-късно забеляза мъжа, приблизително с неговия ръст и тегло, който щеше да се окаже Чарли Бейли. Беше облечен в костюм, беше сам и тъкмо отключваше колата си, спряна на един безлюден паркинг. Реймънд бързо хвърли черното яке в един контейнер за боклук и прие ролята на човека, чиято униформа носеше — заместник-шериф от полицията на Лос Анджелис.

Той доближи мъжа с властна походка и със същия американски акцент, който използваше навсякъде в страната, му съобщи за поредица от кражби на автомобили в района и поиска да провери шофьорската му книжка и талона на колата. Човекът му показа шофьорска книжка, издадена в Ню Джърси, според която името му беше Чарлс Бейли, и му обясни, че е взел колата под наем. Реймънд поиска да види договора за наем на автомобила и когато Бейли отвори багажника, за да извади куфарчето си, Реймънд го застреля в тила, натъпка трупа в багажника и го затвори. После взе куфарчето на Бейли и ключовете от колата, заключи я и се отдалечи, като спря само колкото да извади черното яке от контейнера и отново да го облече, за да скрие униформата.

Куфарчето се оказа истинско съкровище. Вътре беше целият живот на Чарлс Бейли: пари в брой, кредитни карти, мобилен телефон и магнитна карта-ключ за апартамент 1195 в хотел „Уестин Бонавентура“, голямата сграда със стъклени стени, която се издигаше съвсем наблизо. Не беше ясно защо Бейли беше решил да паркира колата си тук, вместо на паркинга на хотела. Каквато и да беше причината, тя му беше струвала живота.

Двайсет минути по-късно Реймънд вече беше в апартамента на убития, беше си взел душ, беше намазал раната от куршума на шията си с антисептичния крем, който намери в банята, заедно с останалите сапунчета и лосиони, и се беше преоблякъл в съвсем приличен сив костюм със синя риза и вратовръзка на червено райе, която нарочно завърза по-хлабаво, за да прикрие раната си. После използва телефона на Бейли, за да набере един номер в Торонто, който препращаше обаждането на друг номер в Брюксел, а той пък на свой ред го препращаше в Цюрих, където се включи телефонен секретар със съобщението, че абонатът не е на разположение, но той може да остави съобщение и да чака да му се обадят. Реймънд обясни на френски, че името му е Чарлс Бейли и че търси Жак Бертран, и остави номера на мобилния телефон на Бейли. После затвори и зачака.

Почти един час по-късно все още чакаше, като кръстосваше апартамента и се питаше защо не се обажда Бертран и дали не трябваше да се представи директно, вместо да използва името и номера на Бейли.

Бертран и баронесата имаха номера на неговия собствен мобилен телефон — ако се беше обадил от него, щяха веднага да му върнат обаждането. Но този телефон беше унищожен, когато нарочно го беше изхвърлил от колата с Донлан, за да бъде сигурен, че полицията няма да го открие у него и да проследи обажданията му. Едно позвъняване от Чарлс Бейли до Бертран можеше да се възприеме просто като грешно набран номер, ако някой някога го проследеше, но ако беше казал истинското си име от този номер, това щеше да го свърже с Бертран и с един човек, който рано или късно щеше да бъде намерен убит, а той не искаше да рискува. Особено сега, когато полицаите сигурно вече бяха разкрили играта със заложничката и момичето им беше казало къде е слязъл от таксито. Съвсем скоро те щяха да отцепят целия район и да започнат да го търсят от врата на врата. Така че беше още по-важно да запази самоличността и целите си в тайна.