Алън Фолсъм
Претендентът (48)

48

7:15 вечерта

Барън караше на запад по магистрала „Санта Моника“ — същата, по която бяха минали с Халидей преди два часа. Колите пълзяха. Задръстването се простираше от центъра чак до брега на океана. Адски му се искаше да беше в полицейска кола вместо в своя мустанг, за да разбута колите със светлините и сирената.

7:20 вечерта.

Автомобилите продължаваха да пълзят. Може би се държеше като луд. Може би тази следа нямаше да го доведе доникъде. В доклада се казваше, че немските студенти смятат, че човекът от скицата е техният приятел. И какво, като бил с лилава коса? Хиляди хора са с лилава коса. Защо се мъчи да пристигне на летището навреме, за да спре (вероятно) изчезналия Йозеф Шпеер, когато трябваше да вземе Ребека и по най-бързия начин да напусне Лос Анджелис? Нямаше никакъв смисъл, особено ако предположението му за Франкфурт не беше правилно и на летището нямаше никакъв Шпеер.

Той бързо набра справки на мобилния си телефон. После се представи като детектив от отдел „Убийства“ на полицейското управление в Лос Анджелис и поиска да го свържат директно с офиса на „Луфтханза“ на летището. След четирийсет секунди от другата страна на линията вече стоеше отговорникът на резервациите.

— Полет 453 за Франкфурт, тази вечер — произнесе Барън отчетливо. — Имате ли резервация за Йозеф Шпеер? Ш-П-Е-Е-Р.

— Един момент, сър. — После човекът каза: — Да, мистър Шпеер си е купил билет преди половин час.

— В кой терминал е „Луфтханза“?

— „Том Брадли“, сър.

— Благодаря — каза Барън и затвори.

Господи, прав беше. Изведнъж му хрумна и още нещо. Може пък наистина да е бил Шпеер. Може би по някаква лична причина просто да е решил да се прибере вкъщи, без да се обади на никого. Проблемът беше, че за да го открие в самата чакалня и да провери самоличността му, трябваше да поиска съдействието на охраната на „Луфтханза“. А тогава пък трябваше да обясни какво точно прави, „Луфтханза“ веднага щеше да се свърже с полицията на летището и в крайна сметка Макклачи и останалите щяха да пристигнат преди него, със светлини и пуснати сирени. Защото те имаха светлини и сирени.

7:24 вечерта.

Един голям камион забави и спря пред него. Барън също спря и хвърли поглед към огледалото за обратно виждане. Зад него към хоризонта се простираше океан от габаритни светлини. Камионът пропълзя напред. Барън също, но смени платното, за да се придвижи към най-дясната лента, да намери следващия изход и да продължи към летището по обикновените улици. Пак погледна в огледалото. Този път видя не само океана от светлини, а и собственото си лице и за момент се погледна в очите.

Ред Макклачи и 5–2 нямаха значение. Човекът, който го гледаше от огледалото, беше полицейски служител, положил клетва да пази закона и обществото. Но също така и полицай, дотолкова заслепен от личните си вярвания, че не беше успял да проникне в дълбините на лукавството на Реймънд, нито пък да усети готовността му за хладнокръвни убийства. Полицай, който не беше направил нищо, за да ги предотврати. Беше грешка, за която бяха платили с живота си четирима полицейски служители, сред които и една жена, мъж с черно яке, консултант от Ню Джърси и хлапе с лилава коса. Чувството за вина беше чудовищно.

7:29 вечерта.

Той хвърли поглед към радиото, което беше оставил на съседната седалка. Просто трябваше да го вземе и да се обади на Ред, да му каже какво е научил и да тръгне към Пасадина, като остави отряда да провери този Йозеф Шпеер. Но знаеше, че не може да го направи, защото, ако наистина постъпеше така и се окажеше, че това действително е Реймънд, все едно щеше да е поръчал убийството му лично.

7:32 вечерта.

Барън слезе от магистралата. Мислеше за Ребека и че в името на собствената си чиста съвест можеше да бъде убит. И то не от отряда, а от самия Реймънд. Имаше застраховка „Живот“, разбира се, и Ребека беше единствената, която щеше да я получи — а той се беше погрижил парите да бъдат достатъчно, за да й стигнат за цял живот, ако нещо се случи с него. Но щеше да остане сама. Той беше единственият човек в живота й. Тя се държеше добре със сестрите и се грижеше за себе си само заради него. И сестра Рейносо, и д-р Фланъри му го бяха казвали неведнъж. Той беше основата на малкото, което беше останало от здравия й разум; тихото й, крехко съществуване се дължеше само на присъствието му. Ако загинеше, Дан Форд и съпругата му Надин щяха да й станат настойници, но Дан Форд — колкото и да го обичаха и двамата — все пак не й беше брат.

7:33 вечерта.

Барън спря зад опашка от десетина коли, които чакаха на един светофар, и зарови лице в ръцете си.

— Господи — произнесе на глас.

Беше толкова напрегнат, че трябваше да полага мъчителни усилия да продължи да разсъждава. Ако завиеше надясно след светофара, щеше да вземе Ребека и да се отдалечи на деветстотин километра от тук още преди да се разсъмне. Ако завиеше наляво, щеше да поеме след Реймънд. Ако изобщо беше той.

Зеленото светна и колите поеха напред. Все още светеше зелено, когато Барън стигна до светофара. Трябваше да реши какво да направи. И той реши. Имаше само един отговор. Само той можеше да се погрижи за Ребека. Родителите им вече бяха загинали, при това по ужасен начин, и той нямаше да я подложи на същото мъчение втори път — независимо от професионалния си дълг.

Барън завъртя волана, рязко зави надясно и забърза към Пасадина. След един час щяха да са напуснали Лос Анджелис и да поемат на север, на юг или на изток, нямаше никакво значение. След една седмица нещата щяха да се укротят; след месец щяха да затихнат напълно, защото Ред щеше да се е уверил, че Барън не представлява заплаха. А с времето дори щяха да бъдат забравени.

Но после дойде и другото — смразяващото прозрение за истината. Йозеф Шпеер наистина беше убитото хлапе от парка „Макартър“. Реймънд наистина беше купил билета на негово име за полета на „Луфтханза“ до Франкфурт. И в този момент всички предишни разсъждения изгубиха силата си.

Само едно нещо беше важно. Да пристигне на летището, преди полет 453 да е излетял.