Алън Фолсъм
Претендентът (130)

51

Мартин, лейди Клем и Надин Форд седнаха на едно канапе пред старинна масичка за кафе. Арман се настани на един фотьойл до нея, а детектив Роже — на обикновен стол от другата страна. Двамата униформени полицаи застанаха в коридора пред вратата на дневната, а колежката им — на прага от вътрешната страна.

Мартин виждаше Ленар, който продължаваше да държи плика, докато разговаряше с Коваленко в коридора. След малко двамата влязоха и Ленар придърпа един стол точно срещу Мартин, като сложи плика на масата между тях. Коваленко отстъпи крачка назад, скръсти ръце на гърдите си и се подпря на прозореца, за да ги наблюдава.

— Не знам какво правите, защо сте намесили лейди Клемънтайн или дори защо сте дошли — каза Мартин, като гледаше Ленар в очите. — Но в бъдеще, ако имате въпроси към мен, бих предпочел първо да ми се обаждате, преди да намесвате и други хора.

— Разследваме убийство, мосю Мартин — отвърна безизразно Ленар.

Мартин не откъсна поглед от него.

— Ще повторя, инспекторе. В бъдеще, ако имате въпроси към мен, не намесвайте други хора.

Ленар не му обърна внимание.

— Ще ви помоля да разгледате няколко фотографии.

Той повъртя плика в ръцете си и каза:

— Може би ще искате да се обърнете встрани, дами. Доста са неприятни за гледане.

— И така съм си добре — отвърна троснато лейди Клем, която изобщо не се беше успокоила.

— Както желаете.

Ленар хвърли поглед на Мартин, отвори плика и една по една нареди фотографиите пред него. Бяха снимките, направени от полицейския фотограф в стаята на Халидей в хотел „Айфел Камброн“. В долния десен ъгъл на всяка бяха отбелязани датата и часът.

Първата беше общ план на стаята, на който се виждаше Халидей, проснат на леглото. На втората беше отвореният му куфар. Имаше и още една на Халидей върху леглото, но под друг ъгъл. После още една, и още една. Ленар избра три от снимките.

— На всяка от тези се вижда убитият, леглото и нощното шкафче до него. Направени са от различен ъгъл. Забелязвате ли някаква съществена разлика между трите?

— Не — сви рамене Мартин.

Вече се досещаше какво ще последва, но нямаше намерение да се издава.

— Първите две снимки са направени горе-долу по същото време, по което дойдохте двамата с Дан Форд. Третата е заснета двайсетина секунди, след като си тръгнахте.

— Да, и какво?

— На първите две снимки виждате, че на нощното шкафче има стар и доста дебел бележник или личен календар. На третата вече го няма. Къде е?

— Защо питате мен?

— Защото или вие, или Дан Форд сте го взели. А не го открихме нито в колата на мосю Форд, нито в апартамента му.

— Не съм го пипал. Може би някой друг го е взел. В стаята имаше и други хора. — Мартин погледна към Коваленко. — Питахте ли руснака?

— Руснакът не го е пипал — отвърна Коваленко с равен глас и Мартин не откъсна поглед от него още миг-два.

В начина, по който стоеше подпрян на перваза с ръце, скръстени на гърдите, и ги наблюдаваше, имаше нещо. Напомняше му за момента, в който за пръв път се бяха срещнали в стаята, където беше убит Халидей. Коваленко изглеждаше добър човек и приличаше на стар учител, но външността му лъжеше — и сега, както и преди, той неуморно ровеше все по-надълбоко. Може би дори знаеше повече, отколкото беше споделил с френската полиция. Но Мартин нямаше как да разбере какво е открил.

Не се съмняваше обаче, че именно Коваленко е разкрил тайната му връзка с лейди Клем, беше я открил в Амстердам и беше разбрал, че пътува за Париж, а после беше убедил Ленар да я задържат и разпитат по силата на някой подходящ за целта френски закон, преди да я доведат тук. Бяха направили същото и със самия Мартин, когато го бяха докарали до местопрестъплението на брега на реката, а после го бяха разпитали. Искаха да видят как ще реагира лейди Клем и как ще реагира самият той, когато види как се бяха отнесли с нея. Изглеждаше малко сурова мярка — и наистина беше, — което означаваше, че Коваленко разследва нещо по-сериозно от някакви си убийства. И очевидно не му пукаше какви методи ще използва и кого ще забърка в разследването си, защото нямаше как да не е разбрал коя е Клем и кой е баща й.

Ленар изведнъж се обърна към Надин.

— Взели сте две чанти, когато сте излезли от апартамента си, за да дойдете тук. Какво имаше в тях?

Мартин се опита да скрие реакцията си. Точно от това се страхуваше. В сегашното емоционално състояние Надин не биваше да бъде разпитвана. Не се знаеше как ще реагира или какво ще каже. Той дори очакваше, че тя ще признае на Ленар точно какво е направила. От друга страна, не биваше да забравя, че щом е проявила достатъчна твърдост, за да укрие доказателствата, значи беше готова да отговаря и на въпросите на полицията, ако се стигнеше дотам.

— Дрехи — отвърна безизразно тя.

— И какво друго? — продължи да я притиска Ленар.

— Само дрехи и тоалетни принадлежности. Взех моите и прибрах тези на мосю Мартин в собствения му куфар. Доколкото си спомням, самият вие ме накарахте, докато окупирахте дома ми с такава скорост.

Мартин се усмихна на себе си. Биваше си я. Може би беше прихванала тази самоувереност от Дан, а може би си я беше имала поначало и именно това го беше привлякло в нея. Знаеше, че Надин го прави както заради Дан, така и заради самия него, заради приятелството им и заради факта, че съпругът й би искал от нея да постъпи така.

Ленар рязко се изправи.

— Бих искал хората ми да претърсят апартамента.

— Апартаментът не е мой — каза Надин. — Не мога да ви дам разрешение да го направите.

— Не е и мой, но ако Арман няма нищо против, давайте — обади се Мартин. — Нямаме какво да крием.

Той забеляза, че Надин му хвърля поглед, изпълнен с уплаха, но не реагира.

— Давайте — съгласи се и Арман.

Ленар погледна Роже, детективът кимна и излезе от стаята. Двамата униформени полицаи го последваха.

Мартин беше направил необходимото, за да свали веднага всички подозрения от себе си, и се надяваше хората на Ленар да претърсят апартамента набързо и да се ограничат с него, без да излизат на студа в двора. Проблемът беше, че Надин не знаеше, че е скрил документите. Дотук се беше справила добре и се държеше, но погледът, който беше хвърлила на Мартин, разкриваше притеснението й. А Ленар все още беше в стаята, както и Коваленко. Колкото по-дълго продължеше претърсването, толкова повече щеше да се изнервя тя и накрая те щяха да забележат. Трябваше да направи нещо, за да разсее напрежението, а в същото време да се сдобие и с нова информация. Той се обърна към Ленар.

— Докато вашите хора ровят из апартамента, можете да ни разкажете какво сте намерили при подробния оглед на колите. В крайна сметка нали вие ме поканихте там.

Ленар го изгледа за миг, после кимна.

— Тялото във втората кола наистина се оказа на мъж на име Жан-Люк.

— Какъв е той?

— Търговски представител в една печатница. Засега не знаем нищо повече.

— Наистина ли? Нищо повече?

— Може би няма проблем да споделим информацията, с която разполагаме, инспекторе — обади се Коваленко от перваза на прозореца, където продължаваше да се подпира. — Както с мистър Мартин, така и с мисис Форд.

— Както желаете — съгласи се Ленар.

Коваленко се обърна към Надин.

— Съпругът ви не се е съпротивлявал много, но все пак е успял да накара нападателя си да притисне ръка към стъклото на прозореца откъм мястото на шофьора. Няколко секунди по-късно убиецът е отворил прозореца, за да може водата да нахлуе в автомобила и да го потопи на дъното. И по този начин неволно е запазил материално доказателство от водата.

— Значи разполагате с пръстови отпечатъци? — каза Мартин, като положи специално усилие да прикрие радостното си вълнение от този факт.

— Да — отвърна Ленар.

Мартин хвърли поглед по коридора. Хората на Ленар все още бяха там. Виждаше двама в кухнята, трети влизаше в банята, а четвърти стоеше на вратата на кабинета, където беше преглеждал документите и беше поспал. Колко ли щяха да се бавят? Когато върна поглед върху събеседниците си, Мартин видя как Ленар поглежда към Коваленко. Руснакът му кимна и Ленар се обърна към Мартин.

— Мосю, бих могъл да ви арестувам за присвояване на доказателства от местопрестъплението. Вместо това, в интерес на вашата собствена безопасност при настоящите събития, учтиво ще ви помоля да напуснете Франция.

— Какво? — попита Мартин, напълно неподготвен за тази реплика.

Ленар рязко се изправи.

— Следващият влак за Англия през тунела под Ламанша потегля след четирийсет и пет минути. Ще накарам хората си да ви заведат до гарата и да ви качат на влака. За да бъда сигурен, че сте пристигнали в безопасност, помолих лондонската полиция да посрещне влака и да ви предаде на полицията от Манчестър, която да ви прибере у дома.

Мартин погледна Коваленко, който се отдалечи от прозореца и излезе от стаята. Значи затова беше кимнал на Ленар. Руснакът беше научил всичко, което му беше необходимо, и вече нямаше нужда от Мартин, ето защо даде на Ленар благословията си да се отърве от него.

— Нищо не съм направил — възрази Мартин.

Бързото идване на Ленар и Коваленко потвърди подозренията му и фактът, че беше скрил документите извън апартамента, се оказа правилен ход, но заповедта на Ленар беше напълно неочаквана. Полицаите продължаваха да претърсват апартамента най-методично. Ако продължаваха да работят по същия начин, неминуемо щяха да стигнат и до двора. А когато го направеха и откриеха документите, щяха да се свържат с лондонската полиция и англичаните щяха да го арестуват в мига, в който слезе от влака, и веднага да го изпратят обратно в Париж.

— Мосю Мартин, наистина ли предпочитате да изчакате в ареста, докато протестът ви се обсъжда от съдията?

Мартин не знаеше какво да направи. Най-добрата тактика май беше да намери начин да остане във Франция и да се надява, че хората на Ленар няма да открият нищо. В такъв случай поне щеше да си прибере папките. Можеше и да се надява, че ако си тръгне и полицаите не открият нищо, ще намери начин да накара Надин или Арман да ги приберат и да му ги изпратят в Манчестър, но това щеше да отнеме време, а и двамата сигурно щяха да бъдат наблюдавани.

Нещо повече — събитията се случваха тук, в Париж, а не в Манчестър. Самият Ленар беше казал, че Жан-Люк е работил като търговски представител в печатница. Това потвърждаваше факта, че именно той е дал първото меню на Дан Форд, че има и второ меню и че именно второто меню е искал да вземе от него Форд, когато са ги убили. А тази вечер в Париж щеше да се проведе вечерята, за която пишеше в първото меню — вечерята на Романови, на която беше поканен Питър Китнър.

Мартин си помисли, че ще бъде по-добре да се опита да остане във Франция и да се надява, че няма да намерят папките. Ако стигнеха до тях, така или иначе, щяха да го арестуват, независимо къде се намираше. А ако не ги откриеха, а той все пак се прибереше в Манчестър, щеше да изгуби прекалено много време. Ленар със сигурност щеше да се свърже с френските имиграционни власти, което означаваше, че на Мартин ще му бъде твърде трудно да се върне в страната.

Мартин реши да използва и последния си коз — да помоли Ленар за милост.

— Инспекторе, моля ви. Дан Форд беше най-добрият ми приятел. Жена му и семейството са уредили да бъде погребан тук, в Париж. Много бих искал да ми позволите да остана до погребението.

— Съжалявам — отвърна Ленар рязко. — Хората ми ще ви помогнат да си съберете багажа и ще ви качат на влака. — Той се обърна към лейди Клем. — И с цялото ми уважение към вас и вашия баща, мадам, бих ви посъветвал да придружите приятеля си на влака и да се уверите, че не възнамерява да се опитва да се върне във Франция. Не бих искал таблоидите да научават подробности от хода на нашето разследване. — Ленар се поколеба, после се усмихна леко и добави: — Представям си заглавията и шума, който ще предизвикат, независимо дали има оправдания за него. Да не говорим за разкриването на една връзка, която ми се струва доста… — Той хвърли поглед към Мартин, преди да довърши: — … съществена.