Алън Фолсъм
Претендентът (170)

91

6:30 вечерта

Коваленко отпи от водката и остави чашата си. Стаята, в която се намираше, беше подобна на онази, в която го бяха настанили заедно с Мартин, с единствената разлика, че беше един етаж по-нагоре, на втория. Мурзин беше мълчалив — беше го попитал само как се казва и къде живее, а после го беше отвел в стаята. Беше му налял чаша водка и му беше казал да почака. Накрая си беше тръгнал — преди повече от десет минути.

Мурзин очевидно наистина беше от ФСО. Коваленко нямаше представа още колко от тях има във вилата, но подозираше, че икономите с черни папийонки до един са агенти, а освен тях има и други под прикритие сред сервитьорите, може би дори и сред гостите.

От друга страна, надали много от тях, ако изобщо имаше такива, бяха с чина и характерните особености на Мурзин, който беше спецназ от старата школа, а това притесняваше Коваленко, защото означаваше, че Мурзин не е просто първокласен командос, а и професионален убиец, чийто основен и единствен дълг е да изпълнява заповеди. Щом беше тук, значи предстоеше да се случи нещо наистина необичайно.

Коваленко не беше споменал за това на Мартин, но беше забелязал една президентска лимузина, паркирана до входа. А именно президентът Гитинов трябваше да обяви официално новината за Питър Китнър на форума следващия ден. И така, предвид особеностите на самата вила, бронираните коли в началото на алеята, лимузините на входа и домакините, да не говорим за Мурзин, имаше всички основания да се предположи, че сред гостите тази вечер ще бъде и Гитинов. В такъв случай президентската лимузина трябваше да е негова. Но беше доста невероятно да е пристигнал само с една кола. Гитинов винаги пътуваше в колона от три-четири лимузини от една и съща марка и с едни и същи опознавателни знаци, така че снайперистите и терористите да не знаят в коя точно се намира. По-вероятно беше просто да пристигне с хеликоптер. Щеше да бъде по-безопасно, а и по-ефектно.

Така оставаше въпросът кой беше дошъл с лимузината. А най-вероятният отговор, особено в светлината на присъствието на човек като Мурзин, беше, че в колата е пътувал руски държавен мъж или дори няколко. В момента в Русия нямаше нито един човек, чието влияние да се доближава до неговото. Силните мъже бяха трима, с еднакво положение, и той ги знаеше наизуст: Николай Немов, кметът на Москва; маршал Игор Головкин, министърът на отбраната на Руската федерация; и Григорий II, патриархът на Руската православна църква. А щом те вече бяха пристигнали, а Гитинов се очакваше…

Вратата изведнъж се отвори и Мурзин влезе, следван от двама мъже със същото вечерно облекло и коса, обръсната до черепа. Единият от тях затвори вратата.

— Юри Рилеев Коваленко, от руското Министерство на правосъдието, нали? — каза тихо Мурзин.

— Да.

— Трябваше да се приберете в Москва още днес следобед.

— Да.

— Но не заминахте?

— Не.

— Защо?

— Защото пътувах с господин Мартин. Сестра му е сгодена за Александър Кабрера. Той ме помоли да го придружа дотук. Щеше да бъде грубо да му откажа.

Мурзин го изгледа внимателно.

— Щеше да бъде по-разумно да изпълните заповедите, инспекторе.

Той рязко се обърна към двамата мъже, които го следваха. Единият от тях отвори вратата и Мурзин хвърли поглед към Коваленко.

— Елате с нас, моля.