Алън Фолсъм
Претендентът (227)

Епилог

Кауаи, Хаваите, четири месеца по-късно

Морето беше тюркоазеносиньо, а белият пясък пареше. Далеч от брега, под повърхността на океана, цветовете бяха невъобразими. Имаше неземно бяло, ивици от ослепително розово, оранжево, каквото никъде не можеше да се види на земята, невиждани нюанси на черното — стотици вълшебни тропически риби, които се стрелкаха напред, за да вземат мокрите трохи от ръката на Мартин, който ги вадеше от едно малко найлоново пликче, докато плуваше, и разглеждаше този нов свят през водолазната си маска.

По-късно, към залез-слънце, той остави принадлежностите си за гмуркане в багажника на колата, взета под наем, и тръгна пеш по пустия бряг на Кекаха.

След като беше успял да продаде една малка статия за приложението на пясъчника в проектирането на частни градини на едно международно списание за архитектура и градинарство, от редакцията му бяха предложили договор, за да пише подобни материали всеки месец. Макар че не бяха високи, хонорарите все пак му позволяваха да изплаща вноските по кредитната си карта, с която беше платил на руския траулер, както и да си позволи една почивка. Беше дошъл в Кауаи, на 11 200 километра от Англия, преди седем дни, след като най-сетне беше завършил дипломната си работа и беше взел всичките си изпити с отличие.

Отслабнал, загорял и с петдневна брада, облечен само с избелели шорти и не по-малко избеляла тениска на Манчестърския университет, Мартин приличаше на обикалящ света сърфист.

Кекаха беше същият плаж, на който като деца бяха идвали с Ребека заедно с родителите им. Той познаваше добре мястото и пазеше скъпи спомени за него. Точно затова беше дошъл тук сега сам, за да се отпусне и да подреди мислите си в главата си. Може би най-сетне щеше да се успокои. Но тази цел се оказа доста трудна. Събитията в света продължаваха да се развиват не като насън, а по-скоро като в кошмар.

Александър Николаевич Романов, царевич на цяла Русия, беше погребан пет дни след смъртта си като национален герой, точно както беше предвидил Коваленко. Ребека и Клем бяха заминали за Санкт Петербург. Мартин също беше поканен официално като част от семейството на Ребека, за да я подкрепя емоционално. Беше застанал във величествената крипта на катедралата „Св.св. Петър и Павел“ заедно с истинските родители на Ребека, президентите на Русия и САЩ и министър-председателите на още десетина държави.

Броят на чуждестранни държавни глави и кореспонденти беше засенчен единствено от гигантския прилив на съчувствие от обикновените хора по цял свят. Само в Кремъл се получиха десетки хиляди съболезнователни картички и поне два пъти по толкова имейли. Макар че сватбата на Александър и Ребека така и не се беше състояла, до пощенската станция в Кремъл бяха изпратени двайсет хиляди писма, адресирани до царицата. Стотици букети цветя бяха положени на пешеходния мост над Екатерининския канал, където беше убит Александър. Разплакани хора палеха свещи и оставяха цветя и негови снимки на прага на руските посолства по всички континенти.

Всичко това неописуемо измъчваше Мартин, като го караше да се гърчи от чувството за ужасна, болезнена вина. Каква ирония! Светът дори не можеше да узнае — какво остава да разбере, — че с траурните, тържествени държавни ритуали, с които беше изпратена романтичната фигура на некоронования цар на Русия, всъщност отдава почит на серийния убиец Реймънд Оливър Торн.

Пет седмици след погребението в Санкт Петербург в Манчестър по пощата пристигна малък пакет, който помогна на Мартин да осъзнае, че колкото и да беше объркан от емоциите си, поне не беше единствен.

Пакетът, който пристигна заедно с обичайната му поща, нямаше обратен адрес, но носеше клеймо от Москва. Вътре имаше само един лист хартия, напечатан на машина със стандартно разстояние между редовете и сгънат на четири. Бяха приложени и две черно-бели фотографии, 10 на 15 см. Едната беше кодирана с дата и час от полицейското управление в Лос Анджелис; другата беше надписана на ръка с думите „Градска морга, Москва“.

Снимките представляваха дигитални репродукции на отпечатъци от пръсти. Първата, която Мартин веднага разпозна, беше на отпечатъците на Реймънд от полицейското му досие в ПУЛА. За втората предполагаше, че е направена по време на аутопсията на Александър. Отпечатъците, точно както и тези, които свързваха убиеца на Дан Форд с Реймънд, бяха идентични.

На листа беше напечатано следното:

„(1) Полковник Мурзин от ФСО: бивш военнослужещ от Спецназ. Две години преди назначението си в Москва е прекарал осем месеца в болничен отпуск, докато се възстанови от контузия, получена при специално тренировъчно упражнение. Седем от тези осем месеца са прекарани в чужбина. Държава — Аржентина.

(2) Полковник Мурзин от ФСО: лична сметка в банка «Креди Суис» със седалище в Люксембург. През последните три години в нея са внасяни по 10 000 долара месечно. Вноските са прехвърляни от разплащателна сметка на «СКК» ООД, фирма за лична охрана със седалище във Франкфурт, ФРГ. Юридически консултант на «СКК» е адвокат Жак Бертран от Цюрих.

(3) Същият Жак Бертран е направил поръчката за отпечатването на менюто от Давос при загиналия печатар от Цюрих Ханс Лосберг.

(4) Жак Бертран е бил личен адвокат на баронеса Дьо Виен.

(5) И. Малцев: бивш военнослужещ от Спецназ. През последните десет години е работил като началник на охраната в ранчото на Александър Кабрера в Аржентина. Бил е член на ловния отряд по време на инцидента с Кабрера. В Спецназ е бил специалист по малокалибрени оръжия, ръкопашен бой, специални умения и бой с нож; освен това е експерт по експлозиви и саботаж. Пристигнал е във Великобритания три дни преди автомобилния взрив, в който е загинал Китнър. Настоящо местоположение: неизвестно.

(6) Банк Приве, авеню Робер Шуман 17, Марсилия, Франция; сейф №8989: мястото, посетено от Алфред Нойс три часа преди да се срещне с Фабиен Кюрте в Монако.“

Това беше всичко. Нямаше нито придружителна бележка, нито подпис. Но очевидно беше изпратено от Коваленко. Мартин никога не му беше казвал за инициалите „И. М.“, нито за ключовете от сейфа, но информацията си беше там. И. Малцев очевидно беше онзи „И. М.“, с когото трябваше да се срещне Реймънд/Александър в бар „Пенритс“ в Лондон. От смъртоносната професионална характеристика на Малцев ставаше съвършено ясно, че първоначалният план, разработен от баронесата и Александър година по-рано, е бил той да ликвидира Китнър и семейството му много скоро след като Китнър бъде официално представен на фамилията Романови, а после бъде принуден да абдикира, като по този начин се предотврати всяка евентуална промяна на решението му по-късно.

Въпреки че не беше добавил придружително писмо, Коваленко за пореден път показваше колко методичен и внимателен човек е. Това беше неговият начин да сложи край на цялата история и да документира с доказателства всичко, което бяха преживели заедно. Нямаше как да се разбере откъде се е сдобил с копието от пръстовите отпечатъци от полицейското досие в Лос Анджелис, освен ако не го беше свалил от дискетата на Халидей, преди да я предаде на началничката си. Най-вероятно се беше подготвил предварително и бе копирал дискетата, без да казва на никого, дори на Мартин.

Всъщност нямаше значение как точно беше успял да го постигне и защо изобщо го беше направил. Важна беше информацията и щедростта, която беше проявил, като я беше споделил с Мартин. В крайна сметка Мартин разполагаше с неоспоримо доказателство, че Александър Кабрера и Реймънд Оливър Торн наистина са едно и също лице. Беше разбрал, че Александър е бил обучен да убива както от Мурзин, така и от Малцев, и че Мурзин и Малцев най-вероятно са били на заплата при баронесата. А това отвеждаше Мартин — и Коваленко, без съмнение — до извода, че именно баронесата беше наредила убийството на Питър Китнър и семейството му. И беше накарала Александър да избие Нойс, Кюрте и останалите Романови на американския континент.

Какво беше казал Мартин на Коваленко преди четири месеца, когато руснакът го беше изпратил на летище „Пулково“ в Санкт Петербург, за да хване нощния самолет за Хелзинки?

— Има само едно нещо, което не разбирам. Защо е откраднал чантата на онази жена? Заради парите? Колко пари е можело да има в нея и за какво са му били? Ако не го беше направил, а просто беше продължил да бяга, най-вероятно щеше да се измъкне.

Коваленко просто го беше погледнал и беше отвърнал:

— А защо е убил майка си?

Тези мисли и въпроси водеха към друго — към онова, което Коваленко беше казал горе-долу по същото време. Беше за качествата, които са необходими на един полицай, и в частност за онази жестокост, която се изисква, за да убиеш човек без милост и без да се замисляш, че по този начин нарушаваш законите, които си се заклел да защитаваш, когато обстоятелствата го налагат.

Тогава Коваленко говореше за полицаите изобщо. Но Мартин знаеше, че той има друго предвид. Повечето полицаи, които познаваше и с които беше работил в Лос Анджелис, първо в патрулките, а после и в отдел „Убийства“, също като него вярваха, че служат на съществуващите закони и не бива да създават свои собствени правила. Затова работеха неуморно и упорито, но често оставаха без признание за труда си, защото медиите често гледаха на тях като на корумпирани и неефективни ченгета. Повечето не бяха такива. Просто работеха в една невероятно трудна и опасна сфера, под прекалено ярките прожектори на общественото внимание. Това, за което говореше Коваленко обаче, беше нещо съвсем различно и принадлежеше по-скоро на начина на мислене на Ред Макклачи. Беше дълбоко, сложно и много мрачно убеждение. И макар че ги разделяха десетки хиляди километри и те работеха в съвършено различна политическа обстановка, и двамата — Коваленко и Макклачи — осъзнаваха, че има хора и ситуации, с които законите, обществото и хората, които създаваха законите, все още не бяха готови да се справят, затова отговорността за тези ситуации падаше на плещите на такива като тях. Макклачи, Полчак, Лий, Валпарайсо, дори Халидей и, разбира се, Коваленко, бяха готови да поемат такава отговорност и да престъпят рамките на закона, за да се справят с такива хора. В този смисъл Коваленко беше прав, когато каза, че Мартин не е от този вид полицаи. И никога нямаше да бъде като тях. Просто не беше в кръвта му.

А това на свой ред повдигаше още един въпрос — кой всъщност беше Коваленко и за кого работеше? Мартин се съмняваше, че някога ще научи отговора на този въпрос, а може би дори и не искаше. Но все пак се питаше дали ако нещата не се бяха развили по този начин в Санкт Петербург и Александър не беше избягал, дали ако Мартин не го беше убил още в Ермитажа, както искаше Коваленко, а после не беше излязъл от служебния вход, където го чакаше детективът, дали тогава руснакът просто нямаше да го застреля на място, като по този начин ликвидира убиеца на царевич по време на бягство и приключи с цялата история. Мартин си помисли, че ако някога отново се срещне лице в лице с Коваленко, на всяка цена трябва да му зададе този въпрос.

Започваше да се стъмва и Мартин усещаше все по-силното течение на отдръпващия се прилив, докато вървеше по брега на океана. Единствената светлина идваше от последните слънчеви лъчи на хоризонта. Той се обърна и тръгна към колата си. Ребека беше преодоляла всичко със забележителна сила на духа. Дори се беше явила и пред двете камари на руския парламент, за да им благодари за добрината и подкрепата в ужасните дни след убийството на царевич. По-късно имаше среща на четири очи с президента Гитинов и той й изказа личните си съболезнования. После просто беше пожелала да се върне към предишния си живот в Швейцария, където се намираше и в момента. Сега беше в безопасност и отново се грижеше за децата на семейство Ротфелс, макар и охранявана от специални агенти на полицията на кантон Нюшател.

Мартин знаеше, че след всичко, което бяха преживели, трябва да бъде благодарен, че са живи. Но все пак трудно приемаше въпроса за истинския произход на Ребека. Генеалогичните доказателства бяха в офиса на Александър в Лозана, както беше обещал — пълният набор документи, с които се беше сдобил „с пари и упорство“, които проследяваха живота на Ребека назад до архивите на вече несъществуващия дом за самотни майки в Лос Анджелис.

Следата водеше към жена на име Марлене Дж., на неизвестно място, после към някой си Ходремон в Порт ъв Спейн, Тринидад, после към Рамон на Палма де Майорка и накрая към някаква Глория, отново на Майорка. След това се насочваше право към кралското семейство в Копенхаген. Докладът за ДНК анализите също беше там и Мартин беше прочел достатъчно, за да се убеди, че е автентичен, или поне изглежда съвсем автентичен. И все пак, след като познаваше Александър (или Реймънд, или както там беше истинското му име), както и баронесата с нейните почти безгранични възможности, как можеше да бъде сигурен в каквото и да било? Може би всичко беше истина, а може би всичко беше умело изфабрикувано, така че Ребека да се сдобие с необходимия аристократичен произход, за да се ожени за руския цар. Но какво можеше да направи в крайна сметка — да накара Ребека и принца на Дания и съпругата му да се подложат на нов ДНК тест? И до какво щеше да доведе това? Ребека си имаше майка и баща, за които вярваше, че са нейни, и ги обичаше, както и двама души, които бяха загубили дъщеря си, но сега вярваха, че им е върната благодарение на някакво чудо. Нима наистина искаше да рискува да развали всичко това? Отговорът беше „не“, естествено.

Мартин продължи по плажа, като този път мислеше за Клем. Именно тя, след като й беше разказал за Кекаха и скъпите спомени от детството, му беше предложила да дойде тук след изпитите си, за да се възстанови и да помисли. Той веднага беше прегърнал тази идея и дори й бе предложил да дойде с него, но Клем беше отказала с довода, че това е нещо, което трябва да свърши сам. И колкото и да му липсваше, тя беше права — комбинацията от самота, дълги разходки и гмуркане наистина му беше позволила да се сдобие с вътрешно спокойствие, каквото отдавна не беше изпитвал.

Клем беше истинско чудо — великолепна, макар и понякога плашеща го жена, с голямо, любящо и смело сърце. Представяше си я в Манчестър, в невероятно разхвърляния й апартамент на Палатайн Роуд, пръснала книги и листове навсякъде около себе си, докато се подготвя за идващия семестър, без нито за миг да прекратява упоритата борба с баща си.

Мартин я обичаше и беше сигурен, че тя също го обича; знаеше, че тя по някакъв начин долавя онази част от него, която никога не беше споделял с нея. Клем не настояваше. Сякаш знаеше, че един ден ще й разкаже всичко, и нямаше нищо против да изчака. Мартин беше убеден, че един ден наистина ще го направи — след като завърши университета, намери си добра работа и вече е в състояние да планира бъдещето си с нея. А може би и с деца? Но дотогава оставаше поне още една година, а може би две. Надяваше се опасностите от миналото му да избледнеят и да изчезнат и той най-сетне да бъде в състояние да й разкаже всичко. Да й обясни кой е в действителност, кой е бил преди и какво всъщност се е случило.

Мартин тръгна по пясъка към колата. Радваше се, че на следващата сутрин се връща в Манчестър, при Клем и своя нов, спокоен и зелен свят. Какво му беше казал Коваленко? „Върви си при твоите английски градини. Това е много по-добър живот за теб.“

Колата му беше точно до брега и докато я доближаваше, Мартин забеляза, че на предното стъкло с големи дебели букви е надраскано нещо, сякаш с парче сапун. В здрача не можеше да прочете точно какво пише, пък и нямаше представа нито кой може да е направил подобно нещо, нито пък защо. Имаше ли значение? Беше досадно, но в общия план на нещата наистина беше дреболия.

После Мартин се приближи достатъчно, за да прочете какво пише. Сърцето му се качи в гърлото, а по гръбнака му пробягаха ледени тръпки. Надраскани с яростен почерк през половината от предното стъкло и подчертани с удивителен знак бяха четирите най-ужасни букви, които можеше да си представи.

ПУЛА!

Бяха го открили.