Алън Фолсъм
Претендентът (77)

77

— Какво става? — извика му Реймънд, докато се връщаше през вагона.

— Млъкни.

— Джон, свали ми белезниците, моля те.

Барън не му обърна внимание.

— Ако успеем да слезем от влака, преди да ни забележат, мога да докарам онзи самолет на което летище поискаш. Можем да избягаме заедно. Аз, ти и сестра ти.

— Сестра ми? — Барън реагира така, сякаш някой го беше зашлевил.

— Нали не искаш да я оставиш сама?

— А ти ще направиш чудеса за мен, само и само да се измъкнеш?

— Помисли си, Джон. Ти я обичаш. Не можеш да избягаш, без да я вземеш, нали?

— Млъкни! — тросна се Барън.

Беше предостатъчно, че Реймънд беше влязъл в живота му толкова грубо, като беше дошъл в къщата му. А сега и Ребека? Как изобщо му беше хрумнало, че дори има право да мисли за нея?!

Барън изведнъж се сети къде се намира, бързо се обърна и погледна през прозореца. Завиваха. Станция „Глендейл“ се виждаше пред тях. Щяха да пристигнат след броени секунди. Той измъкна колта от колана, а другата му ръка напипа беретата. Първата му мисъл, когато видя, че останалите вагони са откачени, беше да се обади на Дан Форд и да го предупреди, че с влака има проблем. Но нямаше смисъл. Дори Форд да беше успял да събере журналистите, те щяха да го чакат на Юниън Стейшън, а Барън знаеше, че този влак никога няма да стигне чак дотам. Бързо приближаваха „Глендейл“, а след нея имаше хиляди странични линии и депа, където можеха да отклонят локомотива и единствения му вагон.

— Дай ми единия — каза Реймънд, без да откъсва очи от пистолетите.

Барън го изгледа.

— Иначе ще убият и двама ни — обясни Реймънд.

Дизеловият двигател на локомотива нададе внезапен вой. Вместо да забави, влакът започна да набира скорост. Барън сграбчи една седалка, за да запази равновесие. Видя станция „Глендейл“, която профуча покрай тях във влажната сива светлина на утрото. Очакваше да види изненадани пътници, но вместо тях на перона се тълпяха хора с униформи, а на паркинга имаше половин дузина патрулни коли. Видя и Лий, който на бегом излезе на перона и се вторачи в преминаващия влак. За част от секундата очите им се срещнаха и Барън видя, че Лий вдига радиостанцията към устата си.

После излязоха от „Глендейл“ и влакът отново се втурна напред. Барън зърна реката, а зад нея — фаровете на автомобилите по магистралата „Голдън Стейт“.

Влакът изведнъж забави ход и Барън трябваше да се хване за една тръба, за да остане на крака. Движеха се все по-бавно. Той чу ясно тракане, докато преминаваха през поредица от прекъсвачи, после влакът се отклони в една странична линия. От двете им страни се заредиха складови постройки. Колелата отново затракаха по прекъсвачи и дневната светлина изведнъж угасна. Те продължиха да се носят в тъмното още няколко секунди, после влакът залитна и спря. След няколко секунди настъпи тишина.

— Къде сме? — попита Реймънд в полумрака.

— Не знам.

6:31 сутринта.