Алън Фолсъм
Претендентът (127)

48

Няколко мига по-късно влезе в дневната и погледна през двойния френски прозорец към малкото дворче, което разделяше кооперацията на Арман от съседната. Не беше кой знае какво, но все пак беше нещо. Особено ако полицаите, които — начело с Коваленко — и без това не му вярваха и след като проверяха апартамента на Дан Форд сантиметър по сантиметър с криминалистите от лабораторията, щяха да пристигнат и да продължат да разпитват, като този път може би дори щяха да донесат някакъв френски еквивалент на прокурорско разрешение за обиск. Най-вероятно продължаваха да хранят подозрения, че нещо липсва.

Мартин беше американец с постоянно местожителство в Англия, въвлечен в серия от грозни убийства, като при това познаваше лично две от жертвите. Ако полицаите откриеха нещата на Форд и Халидей в него, Ленар не само щеше да го арестува за укриване на доказателства, но може би щеше да се ядоса и да изпрати снимката и пръстовите му отпечатъци на Интерпол, за да провери дали няма заповеди за задържане, издадени срещу него в други страни. А кой знае дали неговите „приятели“ от ПУЛА не бяха маркирали името му с жълто — т.е. „изчезнало лице, което се издирва“ — и не го бяха обявили на Интерпол, за да не пропуснат и най-малката възможност някой да го идентифицира? И после какво? Щяха да разберат всичко — кой е, къде е, къде е Ребека, всичко. Следите щяха да ги отведат дори до Хайръм От във Върмонт, който със сигурност щеше да бъде разкрит и съден за предаване на самоличността на мъртвец на друго лице.

А после щеше да се случи това, от което се страхуваше преди. Съвсем скоро Джийн Върмиър или някой друг палач, а може би дори няколко души щяха да бъдат изпратени, за да изпълнят ритуала по отмъщението, жадувано от онези полицаи от Лос Анджелис, които продължаваха да вярват, че той е лично виновен за смъртта на Полчак, Лий и Валпарайсо и за закриването на отряда. Не можеше да позволи това да се случи.

От друга страна, оставаше „неговата война“. А новата информация, която беше открил в бележките на Дан Форд и на дискетата на Халидей, го доближаваше до целта повече от всякога.

Съпругата на Арман поддържаше малката си кухня в безупречен ред и Мартин бързо откри това, което му трябваше — руло от навити найлонови чували за боклук. Той откъсна един, прибра бележника на Халидей и папката на Форд в него, запечата чувала с тиксо и се върна в трапезарията. Светна лампата, отключи остъклените врати и излезе на ледения въздух. Светлината от лампата му беше достатъчна да различи очертанията на двора — беше горе-долу четири на седем метра, а в дъното имаше стена, висока метър и осемдесет, която минаваше между двете кооперации. По стената пълзяха увивни растения, изсъхнали и безжизнени през зимата. Пред нея имаше голям фонтан с тухлена облицовка, който също беше спрян за сезона.

Мартин направи пет крачки, стигна до стената и се издърпа горе. Очите му започваха да свикват с тъмното и той различи тясната алея от другата страна, където до стената бяха струпани няколко контейнера за боклук. Мартин се извъртя и погледна във фонтана. Освен купчина опадали листа в него нямаше нищо. Той бързо пусна чувала вътре и го покри с листата. После се обърна и скочи на земята.

Небето все още беше тъмно, когато се прибра в апартамента и заключи вратата към двора. Три минути по-късно вече беше в кабинета на Арман, отпуснал глава на възглавницата. Може би полицаите изобщо нямаше да дойдат тук и беше проявил прекалена предпазливост. Но поне се беше успокоил, защото знаеше, че папката на Дан и бележникът на Халидей бяха скрити на място, където нямаше да ги открият лесно, а откъдето той можеше да си ги вземе — дори откъм другата страна на оградата, ако се наложи. Мартин се обърна настрани и въздъхна. Сега единственото, от което имаше нужда, беше да спи.