Алън Фолсъм
Претендентът (39)

39

2:00 следобед.

Реймънд прекоси булевард „Уилшър“, като се бореше с емоциите си. Беше ядосан на себе си, защото не беше приел Алфред Нойс достатъчно сериозно, както и на самия Нойс, защото беше заминал, а най-вече на арогантността на този Джон Барън. Нещата ставаха още по-неприятни заради неочакваната ефективност на полицията в Лос Анджелис и все по-бързото и безмилостно преследване, което водеха срещу него. Ставаше наложително да напусне страната веднага, още довечера, както беше планирал. Освен това вече нямаше начин да не уведоми баронесата за новите събития.

Той спря в сянката на голяма палма и извади мобилния телефон на Чарлс Бейли от раницата си. Последното нещо на света, което му се искаше, беше да се обажда на баронесата с нови лоши новини, но просто нямаше избор. Той включи телефона и започна да набира нейния номер, после спря. Два следобед в Бевърли Хилс означаваше десет вечерта в Лондон, така че баронесата все още щеше да бъде на вечерята на Даунинг Стрийт, която британският премиер даваше за кмета на Москва и министъра на отбраната на Руската федерация, а той не можеше да й се обади там.

Ето защо набра номера на Жак Бертран в Цюрих, където беше единайсет вечерта. Ако вече беше заспал, толкова по-зле за него. Той се свърза и Бертран вдигна, напълно буден и свеж.

— Il y’a un nouveau problème — каза Реймънд на френски. — Neuss est à Londres. Il est là maintenant.

„Имаме нов проблем. Нойс е в Лондон. Останал е там.“

— Лондон? — повтори Бертран.

— Да, и вероятно е с Китнър.

— Взе ли… — продължи събеседникът му на френски.

— Не, не съм взел нито ключа, нито информацията.

Реймънд бързо закрачи обратно по Линдън Драйв. Приличаше на всички останали, които вървяха и говореха по телефоните си.

— Показаха снимката ми по телевизията. Полицаите са навсякъде. Имам откраднат паспорт и билет за вечерния полет на „Луфтханза“, номер 453 за Франкфурт. Задействал ли си нещата за частен самолет и нов паспорт?

— Да.

— Откажи ги.

— Сигурен ли си?

— Да. Няма нужда да поемаме риска да ги проследят по-късно. Не и сега.

— Сигурен ли си? — повтори Бертран.

— Да. Кажи на баронесата, че съжалявам, но така са се развили нещата. Ще се прегрупираме и ще започнем отначало. Сега ще се отърва от този телефон, за да не могат да проследят обаждането до теб, ако ме заловят. След това нито ти, нито баронесата ще можете да се свържете с мен. Аз ще ви се обадя, когато пристигна във Франкфурт.

Реймънд затвори и зави по Грегъри Уей към Сполдинг Драйв, където беше оставил колата. Възнамеряваше да отиде с нея до някой от дългосрочните паркинги на летището в Лос Анджелис, да я остави там и да хване служебен автобус до самия терминал, а после да се довери на съдбата да му помогне да мине през проверките с новия билет и паспорт и да се качи на полет 453 на „Луфтханза“ под името Йозеф Шпеер без повече инциденти.

Той стигна до Сполдинг Драйв, зави зад ъгъла и спря веднага. Две полицейски коли със запалени светлини бяха спрели напреко на улицата, като я блокираха наполовина. Хората стояха по тротоарите и гледаха как униформените полицаи оглеждат една паркирана кола. Неговата кола. Колата, в чийто багажник беше тялото на Чарлс Бейли. Възрастна жена развълнувано разговаряше с един от полицаите, като с всички сили се бореше да не изпусне каишката на малкото куче, което лаеше по колата и подскачаше. Друг полицай се върна до патрулката, взе някакъв инструмент от багажника и закрачи към колата на Бейли. После пъхна лоста под ключалката и насила отвори багажника.

Тълпата ахна при вида на трупа в него. Кучето залая още по-силно, като се дърпаше на каишката с такава сила, че почти събори жената на земята. Реймънд се обърна и бързо закрачи в обратна посока, към булевард „Уилшър“.

2:15 следобед, Градска морга на Лос Анджелис

Джон Барън стоеше зад баба Номура и я гледаше как скицира в бележника си. „Баба“ беше американка от японски произход, на шейсет и седем години, имаше правнуци и беше полупрофесионален състезател по стандартни танци и автор на някои от най-оригиналните пейзажи, които беше виждал през живота си. Беше най-добрата художничка в полицейското управление на Лос Анджелис вече двайсет години. През това време беше скицирала над хиляда портрета на издирвани престъпници и над хиляда и петстотин на изчезнали или убити хора, които полицията издирваше или се опитваше да идентифицира. Точно в момента тя седеше до трупа на жертвата с лилава коса и се опитваше да го нарисува така, както бе изглеждал преди няколко часа.

— Направи две, бабо — обади се Барън, докато тя завършваше скицата, която съвсем скоро щяха да покажат по всички местни телевизионни станции в Лос Анджелис. — Една с лилава коса и една с нормална. Може да е била боядисана през последните няколко дни.

Барън я погледа още малко, после се отдалечи и закрачи из стаята, за да я остави да работи спокойно.

Самоличността на жертвата беше ключът към целия случай. Точно затова беше дошъл лично да обясни на художничката колко е важна тази скица. Докато Реймънд беше на свобода, щеше да ги води за носа, и Барън беше твърдо решен да му отнеме тази възможност по най-бързия начин, като насъска всички медии по него, а в същото време успее да открие самоличността на убития и да се нахвърли върху убиеца в момента, в който реши да използва откраднатите документи.

Макклачи беше приел присърце теорията на Барън и незабавно беше изпратил информация до всички полицейски управления в Южна Калифорния, че издирваният престъпник може би е боядисал косата си в лилаво и се опитва да напусне района по всякакъв възможен начин. Веднага беше заповядал и удвояване на полицейското присъствие на всички основни точки — летища, авто- и жп гари — и беше наредил снимката на Реймънд да се изпрати във всички фризьорски салони, тъй като очакваше престъпникът да боядиса косата си в същия цвят като жертвата или вече да го е направил. Най-сетне беше издал и строго нареждане към всички полицаи от Сан Франциско до Сан Диего, с което ги задължаваше да спират и да проверяват документите на всички лица от мъжки пол на възраст между петнайсет и петдесет години, които са с лилава коса. „Ще се извинявате после“, беше добавил.

— Детектив? — Номура погледна към него през рамо. — Този престъпник, когото издирвате… много ви личи. По стойката и по начина, по който крачите и ви се иска да свърша по-бързо.

— Какво ми личи?

— Че искате да го хванете. Вие, лично.

— Просто искам да бъде заловен, няма значение кой ще го направи.

— Тогава приемете един съвет от мен. Наистина повярвайте в последните си думи и си вършете работата. Ако му позволите да ви влезе под кожата, ще рискувате живота си.

— Добре, бабо — усмихна се Барън.

— Не се шегувайте, детектив. Виждала съм подобни неща и преди, а аз работя тук много по-отдавна от вас. — Тя отново се извърна към скицата. — Елате да погледнете.

Барън застана зад нея. Тя вече запълваше очите, като ги правеше ярки и пълни с живот, сякаш се опитваше да възкреси убитото момче. Барън усети това и го заболя още повече, а омразата му към Реймънд нарасна. Баба Номура беше права, но предупреждението й беше закъсняло. Той наистина искаше да пипне Реймънд сам. Вече беше приел нещата лично.