Алън Фолсъм
Претендентът (138)

59

Четвъртък, 16 януари, 6:20 вечерта

Мансардата на авеню Ош 127 беше просторна, модерно мебелирана и прясно боядисана. Състоеше се от два свързани апартамента и малка гарсониера за прислугата. От прозорците, дори когато валеше, сняг, се виждаше Триумфалната арка в центъра на водовъртеж от автомобили.

Княгиня Катерина Михайловна и майка й, княгиня Мария, щяха да се настанят в единия от апартаментите. Синът на Катерина, княз Сергей Петрович Романов, щеше да бъде в другия. В спалнята за прислугата, където бяха преместили две единични легла, щяха да бъдат настанени четиримата им телохранители, двама от които щяха да стоят на пост през цялото време. Така го беше планирала княгиня Катерина и планът й щеше да се спазва и през двата дни, през които щяха да живеят там. Тя беше сигурна, че към края по авенюто отвън вече щяха да се тълпят хиляди хора, дошли да зърнат нейния син, избрания царевич, първия цар на Русия от един век насам.

— Прилича на Москва — обади се великата княгиня Мария, която стоеше до прозореца в дневната и гледаше снега.

— Да, прилича на Москва — съгласи се Катерина.

Въпреки продължителното пътуване и двете бяха свежи и елегантно облечени. Нямаха търпение вечерта да започне. На вратата се почука.

— Влез — каза княгиня Катерина и се обърна към вратата.

Очакваше да види сина си да влиза, облечен и готов за краткото пътуване до авеню Жорж V, но беше Октавио — шефът на охраната с нашарено от белези лице.

— Проверихме сградата, ваше височество. Няма проблеми. Има два изхода към алеята отзад, и двата са заключени. Единият не беше, но го заключихме ние. На предния вход денонощно има портиер. Началникът му го е предупредил, че пристигаме. Никой няма да се допуска в сградата без разрешение.

— Много добре, Октавио.

— Колата е готова и ви чака, ваше височество.

— Благодаря…

Великата княгиня Катерина Михайловна спря по средата на изречението. Гледаше зад Октавио към сина си на прага, очертан от светлината на коридора, която сякаш позлатяваше раменете му. Беше облечен с тъмен, добре скроен костюм, колосана бяла риза, копринена връзка с цвят на тъмно бургундско, завързана на консервативен възел, а косата му беше сресана назад и встрани. Никога не беше изглеждал толкова красив. От него се излъчваха и власт и достойнство, които надделяваха над физическата му красота. Изглеждаше образован, самоуверен и царствен — и ако княгинята за миг беше обзета от съмнения, докато го гледаше как играе на лаптопа си по пътя към Париж като всяко друго двайсет и две годишно момче, с разбъркана коса, джинси и възголям пуловер, сега те напълно изчезнаха. Момчето си беше отишло. Вместо него виждаше изтънчен, образован, зрял мъж, напълно подготвен за ролята на държавен глава.

— Готови ли сте? — попита той. — Майко? Бабо?

— Да, готови сме — отвърна Катерина и се усмихна, преди за пръв път да го нарече така, както целият свят щеше да го нарича още от утре. — Готови сме, царевич.