Алън Фолсъм
Претендентът (162)

83

Китнър внезапно се изправи.

— Никога!

Слепоочията му пулсираха, а челото му блестеше от пот. Той изгледа първо баронесата, а после Александър.

— По-скоро ще се срещнем в ада!

— Както знаеш, съпругата и децата ти са под охраната на ФСО — каза спокойно Александър, затвори ножа и го прибра в кутията. — А ФСО изпълняват заповеди. Царевич трябва да бъде охраняван дори от собственото си семейство.

Китнър се извърна към баронесата. Реалността надхвърляше най-ужасните му кошмари.

— Свързала си се с Гитинов?

Баронесата кимна едва забележимо.

— Как?

— Всичко е просто една шахматна партия, царевич.

Александър приседна на подлакътника на фотьойла. Заради особеното осветление в библиотеката и начина, по който седяха, приличаха на герои от старинен портрет.

— Полковник Мурзин вече те е информирал за трагичната кончина на великата княгиня Катерина — каза тихо Александър, — както и на нейната майка и княз Сергей. Рано тази сутрин в апартамента им в Париж е избухнал пожар.

— Ти си бил — просъска Китнър.

Насилието продължаваше да се вихри около този човек.

— Княз Сергей беше единственият друг възможен претендент за трона. Освен ако не броим и принц Димитрий. Но той вече няма значение. Когато се съгласи с волята на триумвирата и те представи като истинския царевич, той сам излезе от играта завинаги.

— Нямаше нужда да ги убиваш!

Баронесата се усмихна.

— С обявяването на Александър за царевич княгиня Катерина щеше да бъде силно разстроена. Тя беше силна, властна и арогантна жена, но в Русия все още й се възхищават. Щеше да повдигне въпроса за Анастасия и да заяви, че ти, а следователно и ние не сме нищо повече от незаконни претенденти за трона. И въпреки всички представени доказателства населението на страната щеше да застане на нейна страна. А сега тази възможност просто е елиминирана.

Китнър отново се изправи рязко.

— Няма да абдикирам!

— Опасявам се, че ще се наложи да го направиш, Пьотр Михайлович Романов — каза баронесата, отново с предишния си мек и изкусителен глас. — В името на семейството си и в името на Русия.

Отвън се разнесе трясъкът на автомобилни врати. Александър го чу и се обърна, а Китнър забеляза миниатюрния микрофон в ухото му. Някой му докладваше, а той слушаше. После се обърна към тях.

— Първите ни гости пристигнаха, татко. Сигурно си любопитен кои са. Заповядай.

Александър се изправи и посочи към прозореца.

Бавно, като насън, Китнър се изправи и прекоси помещението. На покрития със сняг паркинг пред вилата бяха спрени три черни лимузини. Хората на Мурзин, облечени в тъмни костюми и черни палта, стояха до тях и гледаха към алеята. Тогава се показа и четвърта лимузина. Зад нея се движеше бронирана кола, а на предния й капак се развяваше руският национален флаг. Лимузината обиколи двора и спря точно под прозореца. Хората на Мурзин веднага я доближиха и отвориха вратите. Няколко секунди не се случи нищо, после от колата слязоха последователно Николай Немов, кметът на Москва, маршал Игор Головкин, министърът на отбраната на Руската федерация, и един висок мъж с брада и расо — Григорий II, патриархът на руската православна църква.

— Не е само президентът Гитинов, татко. Те също очакват да подпишеш абдикацията. Затова са дошли.

Китнър беше толкова зашеметен, че беше изгубил способността си да разсъждава. Съпругата, синът и дъщерите му бяха арестувани от войниците на Мурзин. Хигс и всяка възможна помощ, която можеше да му осигури той, също бяха извън играта. Ножът и филмът вече не бяха у него. Не му беше останало нищо.

— Ти не си достатъчно силен за цар — каза баронесата. — Александър обаче е.

— Затова ли го накара да убие сина ми? За да го докаже?

— Човек не може да ръководи една нация, ако се страхува от кръв по ръцете си. Нали не искаш да ти го докаже отново?

За момент Китнър я изгледа вторачено: лицето й, роклята й, бижутата й, призрачното спокойствие, с което го заплашваше със смърт. Движещата я сила беше отмъщението, мрачно и жестоко — същият импулс, който я беше накарал да постъпи така сурово и отвратително с младежа от Неапол, който я беше изнасилил. Сега той осъзна, че тя е планирала всичко от десетилетия насам, като е залагала на хода на историята и се е подготвяла за онзи бъдещ ден, когато, стига тя да изиграеше ходовете си правилно, Александър — нейният Александър — можеше да стане цар на Русия. А това за нея щеше да бъде най-сладкото отмъщение.

Ето защо накрая, въпреки всички усилия на великата княгиня Катерина, всичките й манипулации, приятелства и съюзи, които беше изковала, тя просто се беше оказала недостатъчно информирана и недостатъчно жестока, за да се съревновава с баронесата. И заради това тя самата, майка й и синът й, когото така обожаваше, бяха мъртви.

Китнър изведнъж осъзна мащабите на собствената си безпомощност. Беше затворник, заложник и жертва в едно. Нещо повече — сам беше стигнал дотук. Тъй като се страхуваше да разкрие самоличността на Александър на семейството си, не искаше да изправи единия си син на съд заради убийството на другия и се боеше за живота на останалите си деца, той сам беше предложил да сключи онзи договор, за да си спечели свободата. И в крайна сметка съпругата и децата му се бяха оказали заложници на войниците на Мурзин, а семейството му щеше да науча за съществуването на Александър по най-неприятния начин — от медиите, заедно с целия останал свят.

Синът му Пол, Алфред Нойс, Фабиен Кюрте, великата княгиня Катерина, синът и майка й, жертвите в Америка… и колко ли още хора бяха убити заради него? Той отново се замисли за войниците на Мурзин, които държаха семейството му за заложници. Какви заповеди бяха получили? Той не можеше да понесе мисълта, че някой от любимите му хора ще бъде наранен или дори убит. Погледна към Александър, а после към баронесата. И двамата го гледаха еднакво сурово. По лицата им се четеше изражение на студен, пресметлив триумф. Ако беше имал някакви съмнения по-рано, сега те се разсеяха напълно. Вече знаеше, че са способни на всичко.

Китнър бавно се извърна от прозореца и седна на мястото си, за да прочете заповедта за абдикация. Когато свърши, още по-бавно взе писалката и я подписа.