Алън Фолсъм
Претендентът (199)

25

Летище „Фулсбютел“, Хамбург, сряда, 2 април, 5:30 вечерта

Мартин видя как Коваленко излезе от терминала на „Луфтханза“ заедно с останалите пътници и тръгна по коридора към кафенето, където го чакаше. Видя, че руснакът се оглеждаше за него, докато се приближаваше, но знаеше, че Коваленко няма да го познае. Брадата на Мартин вече беше по-дълга от неговата, беше отслабнал с петнайсет килограма и беше кожа и кости. Докато чакаше на летището, беше похарчил сто и шейсет от своите евро, за да смени изпокъсания си смокинг с евтин кафяв кадифен костюм, вълнена риза и светлосин пуловер без ръкави. Сега приличаше на Коваленко — изглеждаше като професор. Двама преподаватели от университета, които се чакаха в кафенето на летището, в това нямаше нищо необичайно.

Коваленко влезе в кафенето. Купи си чаша кафе на бара, после седна на една масичка в дъното и разтвори вестника си. Секунда по-късно Мартин се плъзна на стола до него.

— Товарищ — каза той.

— Товарищ — отвърна Коваленко и го изгледа втренчено, сякаш за да се убеди, че наистина е той. Накрая каза: — Как? Как успя да оцелееш? И как се озова тук след толкова седмици?

След десет минути двамата вече пътуваха с автобуса от летището за централната гара на Хамбург. След още петнайсет минути се изкачиха по Ернст-Меркщрасе до ресторанта „Петер Лембке“. После изпиха по две халби бира и докато пристигне супата от змиорки, Коваленко вече разполагаше с отговор на първото си „Как“ — поне дотолкова, доколкото Мартин си спомняше. Малкото момиченце, което го беше намерило в снега, семейството от бежанци, „водачът“, Ротердам, пътуването в камиона, пленничеството в тъмните стаи, страховитите разпити от хората, които не видя — Мартин така и не разбра кои бяха те или къде го бяха държали. Телевизионните програми, които сякаш нямаха край. Репортажите за Александър и Ребека — с нейните биологични родители в Дания, кралицата на Англия и президента на САЩ. Взривената кола, в която беше загинал Питър Китнър. Накрая Мартин извади плика, който му бяха дали похитителите му, и го подаде на Коваленко.

— Отвори го — каза.

Коваленко се подчини и измъкна избелялата от водата картичка, на която пишеше:

„Вила «Енкрацер»

Давос, Швейцария

17 януари“

Мартин го наблюдаваше, докато четеше надписа, и видя реакцията му, когато осъзна какво представлява — Коваленко рязко вдигна поглед към него.

— Второто меню — кимна Мартин. — Обърни го и разгледай внимателно долния десен ъгъл.

Коваленко обърна картичката и изръмжа, когато разчете миниатюрния надпис, почти невидим в ъгъла на картичката: „Х. Лосберг, майстор печатар. Цюрих“.

— Жената на Лосберг каза, че съпругът й винаги пази по едно копие от всичко, което печата — каза Мартин, без да откъсва поглед от Коваленко. — Но когато тръгна да го търси, не можа да го намери. Освен това каза, че е трябвало да се отпечатат точно двеста менюта, нито повече, нито по-малко. Лосберг и Жан-Люк Вабр са били близки приятели. Ами ако Лосберг е дал единственото си копие от менюто на Вабр и той на свой ред го е дал на Дан Форд? Александър не е искал да се разбере, че се готви да стане цар, докато Китнър не е представен на фамилията Романови.

Коваленко продължи тази линия на разсъждение.

— И някак си посредством своите контакти в Цюрих той е разбрал какво е направил Лосберг. Накарал е да проследят Вабр или да подслушат телефона му, а може би и двете и когато Вабр е отишъл да се срещне с Дан Форд, за да му даде менюто, той вече е бил там и го е чакал.

Мартин се наведе напред.

— Трябва да измъкна Ребека от него.

— Знаеш ли какво стана? В каква звезда се превърна Александър само за няколко седмици?

— Да, знам.

— Според мен не осъзнаваш мащаба на цялата операция. В Русия Александър е повече от звезда — той е цар, полубог. Както и тя.

Мартин бавно повтори:

— Трябва да измъкна Ребека от него.

— Постоянно е обграден от ФСО. Мурзин му е личен телохранител. Все едно да се опиташ да отвлечеш първата дама на САЩ.

— Тя все още не му е жена.

Коваленко хвана Мартин за ръката.

— Товарищ, откъде знаеш, че тя ще го остави, дори да я помолиш? Нещата са се променили тотално.

— Ще го остави веднага, ако успея да я доближа и да й кажа кой е.

— Да я доближиш? Не можеш да стигнеш на километър от нея, без да те пипнат. Да не говорим, че си тук, а тя е в Москва.

— Точно затова имам нужда от помощта ти.

— Какво искаш от мен? Аз съм вече практически безработен и изобщо нямам достъп на такова ниво.

— Намери ми мобилен телефон, паспорт и виза, с която мога да вляза в Русия и да пътувам свободно в страната. Използвай и моето име, ако се наложи. Знам, че е опасно, но можеш просто да ми извадиш нов американски паспорт. Така ще стане най-лесно и бързо.

— Нали си мъртъв?

— Още по-добре. На този свят със сигурност има повече от един Никълъс Мартин. Да кажем, че съм хоноруван преподавател от Манчестърския университет, който иска да проучи дворцовите градини в Русия. Ако някой тръгне да проверява, само ще се объркат. Можем да използваме този хаос. Мъртъв ли съм? Някой друг ли съм? Защо съм преподавател, а не студент? Никой няма да знае със сигурност. Университетът в Манчестър е затънал в бюрокрация. Хората идват и си отиват постоянно. Ще им отнеме дни и седмици да разберат истината. И дори тогава няма да бъдат сигурни. — Мартин погледна Коваленко в очите. — Можеш ли да го направиш?

— Аз… — поколеба се Коваленко.

— Юри. Когато е бил малко момче, той е убил брат си, а сега, като възрастен мъж, уби баща си.

— Експлозията в колата на сър Питър?

— Да.

— Според теб Александър е отговорен за това?

— Не се иска толкова голямо въображение.

Коваленко го изгледа вторачено, изчака един сервитьор да се отдалечи и кимна.

— Прав си, така е. — После се наведе напред и сниши глас: — Използвани са сложни експлозиви, а детонаторът е руски. Разследването се води тайно. Но това все още не означава със сигурност, че Александър го е направил или е заповядал да го направят.

— Ако беше видял очите му на онзи мост, когато се опита да ме убие, ако беше видял ножа и начина, по който го размахваше, щеше да разбереш. Той губи и малкото контрол над себе си, който е имал. Разбрахме го още когато видяхме трупа на Дан в реката. Когато видяхме какво е направил с Вабр. Или с Лосберг в Цюрих.

— И ти се страхуваш, че в някакъв момент тази лудост ще се обърне срещу сестра ти?

— Да.

— Тогава, товарищ, ти си прав. Трябва да направим нещо.