Алън Фолсъм
Претендентът (129)

50

Париж, 7:50 сутринта

Никълъс Мартин чу някакъв звънец в далечината. Звънецът прозвуча веднъж, после втори път. После пак, нетърпеливо. Най-сетне звънът престана и му се стори, че чува гласове, но не беше сигурен. Няколко мига по-късно на вратата му се почука и влезе Арман, облечен с тениска и шорти, като бършеше пяна за бръснене от лицето си.

— Най-добре да дойдеш лично.

— Какво става?

— Дойде полицията.

Мартин се събуди изведнъж.

— Какво?

— И една жена.

— Жена ли?

— Да.

— Каква жена?

— Не знам.

Мартин бързо отметна завивката, облече се и последва Арман в коридора. Колко ли беше спал? Час, най-много два? Значи беше познал за полицията. Но коя ли беше жената? Не можеше да е Ребека, Арман щеше да му каже. Двамата стигнаха до входната врата, той я видя и долната му челюст увисна.

— Клем!

— Никълъс, какво става тук, по дяволите?

Лейди Клемънтайн Симпсън напираше да влезе, като почти влачеше след себе си една униформена полицейска служителка. Тъмносиният й костюм беше измачкан, косата й беше разрошена и тя очевидно беше изтощена и бясна. Мартин видя и Ленар, който чакаше в коридора зад нея, стиснал голям плик под мишница. С него беше и още един парижки детектив, Роже, двама униформени полицаи и… Коваленко.

— Този човек тук — лейди Клем се обърна и хвърли унищожителен поглед на Ленар — и онзи с брадата, който е руснак, ме посрещнаха още на летището, напъхаха ме в някаква стаичка без прозорци и започнаха да ме разпитват! И оттогава не са спрели! — Тя отново се обърна към Мартин. — Откъде са знаели, че идвам, по дяволите? И коя съм изобщо? Сега ще ти кажа. Единият се обадил в университета и разбрал това, което никой, с изключение на няколко най-близки хора, не беше разбрал в продължение на осем месеца! И ти много добре знаеш за какво говоря!

— Клем, успокой се.

— Аз вече се успокоих. Трябваше да ме видиш преди това.

Ленар пристъпи напред.

— По-добре да разговаряме вътре.

Когато Арман ги поведе към дневната, Надин излезе от спалнята си. Лейди Клем очевидно не се беше успокоила и продължаваше да бучи:

— Опитали се да се свържат с мен в Амстердам, но аз вече бях заминала, защото бях разбрала новината за Дан от новините и не можах да се свържа нито с теб, нито с Ребека. Или пък с Надин — защото полицията вече беше идвала в апартамента й. Оставих съобщение, но… — Тя отново хвърли унищожителен поглед на Ленар, преди да продължи, — изглежда, никой не му е обърнал особено внимание, докато не кацнах в Париж. От хотела в Амстердам им казали на кой полет съм се качила. Какво ще кажеш, а? Дискретно обслужване, няма що!

— Те са полицаи.

Клем отново погледна Ленар през рамо.

— Е, и? Притеснявах се. Опитах се да ти се обадя поне десет пъти. Никога ли не си вдигаш мобилния телефон? Не си ли прослушваш гласовата поща?

— Клем, станаха сума ти неща. Изгубил съм си някъде телефона. Така и не стигнах дотам да си проверя гласовата поща.

Клем го изгледа ядосано, после сниши глас.

— Искаха да им кажа за теб и Дан. И за някакъв човек на име Халидей. Познаваш ли такъв?

— Да.

— Разпитваха ме и за някакъв Алфред Нойс.

— И Халидей, и Алфред Нойс бяха убити в Париж, Клем.