Алън Фолсъм
Претендентът (186)

12

Москва, четвъртък, 30 януари, 6:20 вечерта

Тринайсет дни след като инспектор Беелр беше изпратил плика по пощата, той пристигна. Беше на масичката в коридора.

— Тате!

Деветгодишната дъщеричка на Коваленко Елена дотича по коридора.

— Познай какво направих в училище!

— Не мога. Какво направи? — Коваленко взе плика от масичката.

— Познай!

— Как да позная? Вие правите какво ли не.

— Познай де!

— Нарисувала си нещо.

— Откъде знаеш?!

— Ами познах.

— А какво има на рисунката?

— Не знам.

Коваленко завъртя плика между пръстите си, като се чудеше какво да направи с него. Главен инспектор Ирина Маликова му беше наредила да й занесе дискетата в мига, в който я получи, независимо в какъв час. И защо? След като едва миг преди това му беше казала, че „би трябвало да е повече от очевидно, че не е възможно първият царевич на Русия от революцията насам да е долен престъпник. Масов убиец“. Какво щеше да направи с дискетата, щом я получи?

От друга страна, след като Александър Кабрера и сестрата на Мартин, доведената му сестра, както не пропуснаха да отбележат медиите, изведнъж се оказаха членове на европейската аристокрация, любимци не само на Русия, но и на целия свят, какво пък можеше да направи той с тази дискета? Бяха му заповядали да я предаде в мига, в който я получи. Кой знае дали от собствената му служба не го следяха, за да се уверят, че ще постъпи точно така, или в пощенските служби не бяха инструктирани да проверяват писмата от Европа за нея и веднага да докладват за пристигането й? Имаше ли алтернатива изобщо? Да поеме риска да копира дискетата, а после да продължи разследването самостоятелно и да се опита да вземе пръстови отпечатъци от самия царевич, за да докаже на целия свят, че новият им любимец Александър Романов в действителност е побърканият убиец Реймънд Оливър Торн?

Може би, само може би, ако Мартин все още беше жив, Коваленко сигурно наистина щеше да направи копие от дискетата и да рискува да загуби работата си или дори да лежи в затвора, за да продължат разследването заедно. Но „може би“ не му вършеше работа. Мартин беше мъртъв, а самият Коваленко беше отзован в Москва, което по същество означаваше, че не бива да се занимава повече с този случай. Главен инспектор Маликова чакаше той да й предаде пратката в момента, в който я получи. А сега той я държеше в ръката си.

— Тате — каза нетърпеливо малката Елена. — Какво правиш?

— Мисля.

— За моята рисунка?

— Да.

— Е, какво има на нея?

— Кон?

— Не, човек.

— Сигурно сега трябва да позная кой човек си нарисувала.

— Не, тъпчо — изкикоти се Елена, хвана го за ръката и го поведе по коридора към кухнята.

Съпругата му Татяна стоеше до печката с гръб към него. Синовете му Олег и Константин вече седяха на масата, готови за вечеря. Елена взе рисунката от една странична масичка и я хвана зад гърба си, като се усмихваше лукаво.

— Рисунката е портрет. И ти познаваш човека.

— Майка ти?

— Не.

— Олег?

— Не.

— Константин?

— Не.

— Елена, не мога да изброя всички хора на света.

— Пробвай още веднъж.

— Кажи ми кой е, моля те.

— Ти! — извика щастливо Елена и вдигна рисунката към него.

Беше идеална карикатура на Коваленко — с големи очи, широко лице, брада и голям корем.

— Така ли изглеждам?

— Да, тате. Обичам те.

Коваленко се ухили и за момент си позволи да забрави за дискетата и всичко, свързано с нея. Наведе се, вдигна дъщеря си и притисна лице до нейното, сякаш на света бяха само те двамата.

— И аз те обичам, Елена.