Алън Фолсъм
Претендентът (171)

92

6:50 вечерта

Водачът на Никълъс Мартин тръгна на една крачка пред него по дълъг коридор с каменни стени; стигнаха затворената врата в дъното му, покрита със старинна дърворезба. Коридорът беше застлан с килим и осветен от невидими лампи, разположени на равни разстояния една от друга по тавана. Създаваше впечатление за старинност и едновременно за модерен дизайн, но Мартин се чувстваше така, сякаш доброволно следва палачите си към някаква средновековна тъмница. Искаше му се Коваленко да беше дошъл с него, всъщност се питаше къде беше изчезнал руският детектив и защо не се беше върнал в тяхната стая.

Смокингът, оставен за Мартин, който му се беше сторил удобен и идеално скроен, когато го беше облякъл, изведнъж започна да му стяга. Той вдигна ръка, за да разхлаби папийонката си, сякаш това просто действие можеше да му помогне. Не стана. Така само осъзна, че дланите му са мокри от пот.

„Успокой се — нареди си мислено той. — Успокой се. Нищо не е станало.“

— Пристигнахме, мосю — каза мъжът и почука на вратата.

След няколко секунди вратата се отвори. На прага стоеше Александър Кабрера, великолепен в ушит по поръчка смокинг, бяла риза с жабо и черна кадифена папийонка.

— Добре дошъл, Никълъс — усмихна се той. — Заповядай.

Мартин бавно влезе в библиотеката на вила „Енкрацер“, с тапицираните й в кожа мебели и рафтовете до тавана, изпълнени с книги. В мраморната камина отсреща пращяха пънове и изпълваха помещението с характерната миризма на дъб. На канапето срещу камината се беше настанила красива, изключително елегантна жена около петдесет. Черната й коса беше вдигната на кок на тила, беше облечена в дълга жълта туника, а на шията си носеше боа от хермелин. Колието й беше от рубини и изумруди, а от ушите й като капки висяха малки кълба от диаманти.

Мартин чу как Кабрера затвори вратата зад гърба му.

— Представям ти баронеса Дьо Виен, Никълъс. Тя е любимата ми настойничка.

— За мен е голямо удоволствие да се запозная с вас, мосю Мартин.

Английският на баронесата беше с френски акцент, както и този на Кабрера. Тя вдигна ръка, Мартин се протегна и я стисна.

— Удоволствието е изцяло мое, баронесо — отвърна вежливо той.

Тя беше по-млада, по-изискана и много по-красива, отколкото си я представяше. Беше мила и дружелюбна, сякаш наистина се радваше да се запознае с него. Но все пак, когато той пусна ръката й и отстъпи, очите й не се откъснаха от неговите. Това го накара да се почувства неудобно, сякаш тя съсредоточено го изучаваше и търсеше някаква слабост или дефект.

Мартин се обърна към Кабрера.

— Къде е Ребека?

— Ще дойде всеки момент. Искаш ли нещо за пиене?

— Минерална вода, ако ви се намира.

— Разбира се.

Мартин проследи Кабрера с поглед, докато домакинът му отиде до един малък бар в дъното на стаята. Изглеждаше както на снимките на Коваленко. Висок, слаб, с грижливо поддържана черна брада и коса. Последния път, когато беше видял Реймънд — докато стояха срещу Полчак, Лий, Валпарайсо и дори Халидей, преди той да премине на тяхна страна, в онази ужасна престрелка в депото в Лос Анджелис, — Реймънд беше с почти гола глава, тъй като се беше опитал да открадне самоличността на убития Йозеф Шпеер. Но косата не беше единствената разлика. Лицето на този човек беше съвсем друго — чертите му бяха по-остро изразени, носът също, дори брадичката, макар че беше прикрита от черната му брада. И очите, разбира се. Очите на Реймънд бяха синьо-зелени, а на Кабрера — черни като нощта. Можеше да носи контактни лещи, но ако това наистина беше Реймънд, пластичният хирург заслужаваше адмирации, защото напълно беше променил лицето му.

— Гледаш ме някак странно, Никълъс — каза Кабрера и го доближи с една кристална чаша, пълна с минерална вода.

— Опитвам се да преценя за какъв човек ще се омъжва сестра ми.

— И как ти изглеждам? — усмихна се спокойно Кабрера и му подаде чашата.

— Предпочитам Ребека да ми го каже. Изглежда, си спечелил сърцето й.

— Нека да я повикам, за да си поговорите — каза Кабрера, отиде до една малка странична масичка и натисна някакъв бутон.

След няколко секунди в далечния край на библиотеката се отвори една врата и влезе Ребека. Дъхът на Мартин спря. Не само че беше жива и здрава, но изглеждаше изключително красива в зашеметяващата вечерна рокля, с която беше облечена.

— Никълъс! — избърбори тя, когато го видя.

После се втурна през стаята, хвърли се на шията му и започна да го прегръща, като плачеше и се смееше едновременно.

— Толкова исках да те изненадам!

Мартин отстъпи крачка назад, за да я огледа по-добре, и чак тогава забеляза изумруденото й колие и обиците от перли и диаманти.

— Изненадан съм и още как, Ребека. Поне за това не се притеснявай.

— Александър — тя изведнъж се изви в ръцете му и се обърна към Кабрера, — кажи му. Кажи му, моля те.

— Мисля, че преди това и двамата трябва да се запознаете с баща ми.

Кабрера отново натисна бутона на масичката, но този път каза нещо в един малък микрофон до него.

— Баща ти е сър Питър Китнър, нали? — попита предпазливо Мартин. — Следващият цар на Русия.

— Информиран си добре, Никълъс — усмихна се спокойно Кабрера. — Би трябвало да съм изненадан, но не е така, след като си брат на Ребека. Нещата всъщност се промениха. Точно това искаше да ти кажа Ребека. — Усмивката му се стопи. — Баща ми няма да става цар. Той ми отстъпи трона.

— На теб?

— Да.

— Разбирам — каза тихо Мартин.

Ето, точно както беше казал на Коваленко. Само дето не се беше случило както го предвиждаше. Не се беше наложило Кабрера да убива Китнър, за да си разчисти пътя към трона, просто го беше заплашил и го беше принудил да абдикира. Така изобщо не се замесваше в политиката. Нямаше да се наложи да доказва нищо. Кабрера щеше да стане цар с един подпис от страна на Китнър.

Рязкото почукване на вратата изтръгна Мартин от мислите му.

— Oui — каза Кабрера.

Вратата се отвори и в библиотеката влезе сър Питър Китнър. Беше облечен официално, придружаваше го лично полковник Мурзин.

— Добър вечер, царевич — каза Мурзин на Кабрера, после се обърна към Мартин. — Мосю Коваленко помоли да ви предам извиненията му. Обстоятелствата налагат веднага да замине за Москва.

Мартин кимна безизразно. Коваленко го нямаше. Не можеше да попита нито защо, нито как. Просто от сега нататък беше сам.

— Татко — каза Кабрера и въведе Китнър в библиотеката. — Искам да се запознаеш с жената, която обичам и за която скоро ще се оженя.

Китнър леко се поклони, когато застана пред Ребека. Тя го погледна за миг, после протегна ръце и го прегърна по същия начин, по който беше прегърнала Мартин. Очите й отново се напълниха с радостни сълзи, тя отстъпи крачка назад, хвана ръцете му и на гладък руски го увери колко й е приятно да се запознаят и колко се радва, че е пристигнал. Всичко идваше направо от сърцето й, чисто и искрено.

— А това е брат ми — каза тя и се обърна към Мартин.

— Никълъс Мартин, сър — каза той и протегна ръка. — Приятно ми е.

— На мен също — отвърна Китнър на английски и бавно стисна ръката му.

Докосването му почти не се усещаше и той отдръпна ръката си в мига, в който Мартин я хвана. Погледът му, цялото му внимание, изглеждаха насочени някъде другаде, сякаш едновременно знаеше и не знаеше къде се намира. Беше трудно да се каже дали просто е уморен, или е под влиянието на някакъв наркотик. Каквато и да беше причината, цялото му държание беше вяло и разсеяно — съвсем различно от това, което би трябвало да има човек със собствена световна медийна империя и царски амбиции.

— Ето, видя ли, любов моя? — каза Кабрера и нежно прегърна Ребека. — Цялото ни семейство се събра. Ти и аз, баронесата, баща ми и твоят брат.

— Да — усмихна се тя. — Да.

— Царевич — неочаквано се намеси Мурзин и докосна часовника си.

Кабрера кимна и се усмихна.

— Ребека, време е да поздравим гостите. Баронесо, татко, Никълъс — елате с нас, моля ви.