Алън Фолсъм
Претендентът (213)

39

Санкт Петербург, 3:18 следобед

Бежовият форд прекоси реката по моста „Аничков“ и продължи надолу по натоварения Невски проспект, местния еквивалент на „Шанз-Елизе“ или Пето авеню. Колата беше безлична — една от хилядите други, които се движеха по улиците на града. След минути щеше да се покаже позлатената игла на Адмиралтейството на брега на Нева. А после, точно срещу нея, и огромната сграда в руски барок, където се помещаваше Ермитажът.

— Остави ме на Дворцовий проспект, точно преди реката — обърна се лейди Клем към Коваленко. — Там има един служебен вход, където ще се срещнем с Ребека. Ще ни чака и личен екскурзовод, който да ни разведе из музея. Би трябвало да е достатъчно, за да се отървем от ФСО поне за малко.

— Стига тя изобщо да успее да стигне дотук — обади се притеснено Мартин и се наведе напред от задната седалка.

— Товарищ — каза Коваленко и намали скоростта зад един градски автобус. — В някакъв момент трябва да започнем да се доверяваме на съдбата.

— Да, прав си — съгласи се Мартин и се облегна.

Клем също се облегна, а Коваленко се съсредоточи върху шофирането.

Клем беше дори още по-красива, отколкото си я спомняше Мартин. Дъхът му беше спрял, когато я видя да излиза от „Паспортен контрол“ на летище „Пулково“ и да тръгва към тях — с тъмни очила, поло от черен кашмир, черни панталони, тъмнокафяв шлифер от „Бърбъри“ и голяма черна кожена чанта през рамо.

Нейната собствена реакция, когато го забеляза, или по-точно когато забеляза Коваленко, който я чакаше заедно с някакъв голобрад, мъчително слаб човек с много лоша прическа, беше съвсем различна.

— Боже мой, Никълъс, на нищо не приличаш! — възкликна тя с искрено съжаление.

Но не можа да продължи, защото Коваленко бързо ги изтика навън във ветровития руски следобед, без да им даде възможност дори да се прегърнат. Любовта трябваше да бъде оставена за по-късно. Клем за момент трябваше да забрави и не особено топлите си чувства към Коваленко, тъй като ясно си спомняше през какъв ад я бяха прекарали той и Ленар в Париж.

И тримата знаеха, че точно в този момент, докато времето летеше и те доближаваха Ермитажа, най-важното беше Ребека — как щеше да реагира тя, когато види брат си и когато й кажеха за Александър, и какво щеше да направи след това. Нямаше смисъл дори да обсъждат забележката на Мартин отпреди малко — Ребека трябваше да бъде там, нямаше друг начин.