Алън Фолсъм
Претендентът (120)

40

Рю Юсманс 27, апартаментът на Арман Друен, 10:45 вечерта

Никълъс и Ребека излязоха заедно, придружавани от Арман, 24-годишния брат на Надин, и приятеля му, който служеше във френската армия.

Арман беше професионален състезател по велосипедизъм — млад, упорит и щедър. Колата му беше паркирана точно пред блока. По това време до „Крийон“ се стигаше за десет минути, така че за него щеше да бъде удоволствие да откара Ребека дотам. Той бързо я преведе през улицата до зеления си нисан и се качи на шофьорското място, а приятелят му се настани на задната седалка.

Мартин внимателно се огледа и отвори вратата на Ребека.

— В коя стая в „Крийон“ си отседнала? — попита.

— Защо?

— Защото смятам да ти се обадя още щом разбера кога излита самолетът. Искам да напуснеш Париж веднага щом се събудиш.

— Четиристотин и дванайсет — отвърна тя разтревожено.

Мартин се опита да поразсее притеснението й.

— Нали ти казах, нямаме сигурни доказателства, че става дума за Реймънд. Най-вероятно наистина е мъртъв и това, което се случи тук, е било просто съвпадение, работа на маниак, който изобщо няма представа кои сме. Нали?

— Да — усмихна се Ребека и го целуна по бузата.

Мартин рязко се извърна към Арман.

— Благодаря ти, Арман, много ти благодаря.

— Тя е в сигурни ръце, mon ami. Ще я изпратим до стаята, а аз лично ще говоря с рецепцията, за да й уредя колата за утре сутринта. За днес ни стигат толкова тревоги.

— Стигат ни за цял живот — отвърна Никълъс, затвори вратата и отстъпи крачка назад.

Арман запали колата, направи остър обратен завой и се отдалечи. Когато стигна до края на улицата, той зави по булевард „Распай“ и нисанът се изгуби от поглед.

Реймънд седеше на задната седалка на черен мерцедес с тъмни стъкла, паркиран малко по-надолу по улицата. Беше видял как четиримата излязоха от апартамента и пресякоха улицата до зеления нисан, после трима от тях се качиха в колата и тя се отдалечи. Сега видя и Никълъс Мартин, който прекоси тъмния тротоар и осветеното пространство под една улична лампа, за да се качи в апартамента на рю Юсманс 27.

Бяха минали десет месеца, откакто го видя за последен път, и седем, откакто го проследиха до Манчестър — лична заслуга на баронесата. През това време беше научил всичко за него — новото му име, къде живее, какво прави. Знаеше дори за лорд Престбъри и тайната връзка на Мартин с дъщеря му, лейди Клемънтайн Симпсън. Знаеше и за Швейцария, и за Ребека, къде живееше тя и за кого работеше.

И съзнателно се беше опитал да го изтика на задно място в ума си.

Но когато лично го видя как прекосява улицата заедно със сестра си, Реймънд си спомни колко опасен човек е той.

Мартин или беше невероятно умен, или упорит като булдог, или просто късметлия, а може би някаква комбинация от трите заедно.

Подобно на някаква хрътка от легендите той продължаваше да преследва Реймънд навсякъде; точно както направи в Лос Анджелис след бягството му от затвора, а после се появи на международното летище, за да му попречи да се качи на самолета на „Луфтханза“ и да избяга в Германия; и още веднъж сякаш се появи от нищото в къщата на Алфред Нойс в Бевърли Хилс, точно когато Реймънд беше там. Продължи да го преследва и след като го уволниха от полицията, като премести Ребека именно в Лондон, защото този град фигурираше в бележките, които бяха намерили в багажа му във влака. А сега беше дошъл и тук, в Париж.

Реймънд разбираше, че донякъде сам си е виновен — макар че знаеше, че Мартин е на някакви си два часа път от него в Манчестър, той все пак не се беше поколебал да убие Нойс. Но тъй като Нойс вече беше в Париж, а нямаха никакво време, Реймънд просто нямаше избор; освен това не можа да се въздържи да не вкуси от сладката ирония да го направи именно в парка „Монсо“, особено предвид факта, че Нойс го позна и осъзна, че ще умре.

Близостта на Мартин го вбесяваше. Повече от всичко на света му се искаше на момента да излезе от колата, да проследи Мартин до блока и да го убие, жестоко и безмилостно, както беше направил с Нойс, Халидей, Дан Форд и Жан-Люк Вабр. Но знаеше, че не може да си го позволи, все още не, със сигурност не тази вечер. Тази вечер беше отделена за друго. Наложи си да потисне чувствата си и да насочи цялата си енергия и мисъл към това, което му предстоеше да направи.

Реймънд докосна с върховете на пръстите си един продълговат, опакован в цветна хартия пакет, който държеше в скута си, помисли още миг и вдигна очи към шофьора си.

— Карай към хотел „Крийон“.