Алън Фолсъм
Претендентът (76)

76

6:14 сутринта

Влакът забави ход. Наближаваха станция „Бърбанк“, а след нея идваше „Глендейл“. Бяха малки спирки, между които имаше само по пет-шест минути. Първата мисъл на Барън, когато се качиха на влака, беше да се обади в управлението на „Метролинк“, да се представи и да ги накара изобщо да не спират, докато не стигнат до Юниън Стейшън. После обаче му хрумна, че ако направи така, служителите на метрото веднага ще уведомят охраната и след броени секунди отрядът ще знае къде се намират и с кой влак пътуват.

След няколко минути полицията на Лос Анджелис вече щеше да е пристигнала на Юниън Стейшън, за да отцепи целия район, а после щяха да дойдат и детективите от 5–2 и да поемат командването. А когато това се случеше, независимо от медийната армия, която щеше да успее да събере Дан Форд, никой от тях двамата нямаше да успее да стигне до гарата.

Всичко това означаваше, че Барън просто трябваше да изчака и да се надява, че влакът ще стигне до Юниън Стейшън преди Лий, Полчак и останалите да се сетят какво става и да тръгнат натам.

6:15 сутринта.

Барън усещаше как влакът се движи все по-бавно и по-бавно. После чу острия звън, с който локомотивът предупреждаваше за навлизането си на станция „Бърбанк“. В бледата светлина на утрото, под дъжда, виждаше може би двайсетина пътници, които чакаха на перона. Той хвърли поглед на Реймънд. Убиецът го наблюдаваше. Чакаше да види какво ще предприеме. Барън се почуди какво ли си мисли. Това, че беше невъоръжен и заключен за металната тръба, не означаваше почти нищо. Барън не беше забравил, че Реймънд вече беше успявал да се измъкне от белезници. Нали точно така беше убил заместник-шерифите в асансьора на съда.

Както винаги досега убиецът просто изчакваше, като наблюдаваше и преценяваше ситуацията и избираше най-подходящия момент да нанесе своя удар. Мислите на Барън рязко се пренесоха към новите пътници. Трябваше да направи същото както с бременната жена и останалите — да се представи като полицейски служител и да ги прехвърли в задния вагон.

Погледна през прозореца и видя как влакът подминава чакащите на перона, докато спира. После се чу писъкът от триенето на стомана в стомана, когато машинистът натисна спирачките. Влакът се заклати и спря, а вратите в средата на вагона се отвориха.

6:16 сутринта.

Барън държеше колта долепен до тялото си, за да не се вижда. Тръгна към средата на вагона, като не откъсваше поглед от вратата и се питаше дали Полчак или Валпарайсо няма да се втурнат вътре, следвани по петите от останалите двама. Видя само обикновени пътници, които се качваха във вагоните. Пет секунди, десет. Той отново хвърли поглед към Реймънд, а после към масивното туловище на локомотива, което се виждаше зад него. Вратите стояха отворени. Все още никой не се беше опитал да се качи. Минаха още пет секунди и вратите се затвориха. Обади се свирката на локомотива, чу се вой на дизелови двигатели и влакът отново пое напред, като бавно набираше скорост.

Барън си позволи въздишка на облекчение. След пет минути щяха да пристигнат на станция „Глендейл“. А следващата беше Юниън Стейшън — пътят дотам беше петнайсет минути. Опита се да си представи колко журналисти ще успее да събере Дан Форд. Цяла орда репортери, фотографи и оператори щяха да превземат гарата и да се борят за място на перона, за да успеят да запечатат на лентите си прословутия Рей Торн, докато Барън го сваля от влака. Едва тогава можеше да си позволи да…

Прониза го внезапна тревога. Защо никакви пътници не се бяха опитали да се качат в техния вагон?

— По дяволите!

Той пъхна колта в колана си и се втурна към задния край на вагона. Стигна до вратата и свали сакото, което беше окачил там, за да попречи на любопитните пътници да гледат.

— Божичко!

Отзад се виждаха само релси. Вагоните бяха изчезнали. Докато бяха спрели на гарата, някой беше успял да ги разкачи. Сега влакът се състоеше само от две части — локомотив и техния вагон.

6:18 сутринта.