Алън Фолсъм
Претендентът (155)

76

Базел, Швейцария, петък, 17 януари, 6:05 сутринта

— Искаме достъп до досието и търговските му документ, ако е възможно, още тази сутрин… Да, добре. Отлично, благодаря ви.

Коваленко изключи мобилния си телефон и се обърна към Мартин.

— Главен инспектор Беелр от полицията на кантон Цюрих ще ни чака в моргата на университетската болница след час. Полицията вече е получила съдебно разрешение за обиск на личните вещи на жертвата както в дома му, така и на работното място.

Очите на Коваленко бяха зачервени и подути, а на врата му, където обикновено се бръснеше, също беше започнала да пониква брада. И двамата бяха уморени от дългия път, още по-тежък заради опасните условия. Но бурята все пак се беше успокоила, докато преминаваха френско-швейцарската граница, и до сутринта снегът беше намалял до леки снежинки, които танцуваха в светлината на фаровете на мерцедеса.

Мартин погледна към навигационното табло на джипа и зави по магистрала А-3 към Цюрих.

— Жертвата се казва Ханс Лосберг. На четирийсет и една, с три деца. Точно като мен. — Коваленко уморено погледна към небето на изток, все още потънало в мрак. — Ходил ли си някога в морга, Мартин?

Мартин се поколеба, преди да отговори. Коваленко продължаваше да го изпитва. След малко му хрумна един подходящ отговор.

— Веднъж Дан Форд ме заведе в една морга в Лос Анджелис.

— Значи знаеш какво да очакваш.

— Да.

Мартин не откъсваше очи от пътя. Беше рано, но движението постепенно се увеличаваше и той трябваше да внимава с каква скорост кара по заснежената магистрала. Не можеше да не се притеснява заради това, което правеше Коваленко. Очевидно беше разговарял с руските следователи, които бяха идвали в Лос Анджелис. Знаеше за Ред, Халидей и за отряда. Мартин се питаше дали някак си не беше заподозрял кой е той и дали не го притискаше точно по тази причина. Ето например въпроса за моргата, преди това намеците, че става за детектив, а още по-рано — въпросите за университета и къде е учил преди това. Или пък в Париж, където беше видял как Мартин сравнява отпечатъка на Реймънд с онзи, който френските полицаи бяха свалили от колата на Дан Форд — нещо, което можеше да направи само специално обучен човек. Или пък когато Мартин беше направил връзката между Дан Форд и Вабр и правилно беше предположил защо са се срещнали посред нощ, а Коваленко просто го беше изгледал мълчаливо.

Беше сигурен и в друго — че Коваленко беше настоял той да слезе от колата не защото наистина се тревожеше, че мерцедесът ще се обърне в пропастта, а защото беше искал да види как Мартин ще се справи зад волана на автомобила в тази трудна ситуация и дали ще демонстрира опит и умения, по-големи от тези на един любител шофьор.

Но дори и да подозираше, че Мартин е нещо повече от студент и приятел на Дан Форд, както твърдеше, и да го чакаше да се издаде, какво се надяваше да постигне в крайна сметка? Освен ако нямаше приятели в ПУЛА, но Мартин силно се съмняваше.

Каквато и да беше причината обаче, Мартин не можеше да й позволи да му попречи. Беше напълно убеден, че с всяка изминала секунда се приближава до Реймънд, а Коваленко беше единственият му съюзник. Нещо повече, докато Коваленко отваряше все нови и нови врати в личното си разследване, той увличаше и Мартин със себе си. Бяха започнали да споделят информация, а след премеждието в снега между тях дори се беше зародило нещо като приятелство. Мартин не смееше да изпуска тази възможност, дори това да означаваше, че така ще се разкрие още повече. Той намали скоростта, защото бяха стигнали до заледен участък, хвърли поглед към руснака и започна да разсъждава на глас:

— Миналата година в Лос Анджелис Реймънд използва пистолет, за да се измъкне от затвора и да убие голям брой невинни хора, някои от които полицейски служители. Използвал е пистолет и в Чикаго, за да убие братята Азов. Както и за убийството на Романови в Щатите и Мексико. Нойс също е бил застрелян в Париж, а Фабиен Кюрте — в Монако. Защо тогава Реймънд — а ние вече сме сигурни, че е той — изведнъж започна да използва бръснач или нож? При това не просто го използва, а го размахва като някакъв маниак. Направо ги коли като животни.

— Преди смятах, че може би става въпрос за някакво ритуално убийство — отвърна Коваленко. — Може и така да е.

— А може и да не е — възрази Мартин. — Може би е започнал да губи контрол над себе си. Ритуалът е контролирано действие. А единственото контролирано нещо в тези случаи е първият удар, който очевидно е планиран. След това има само емоции, и то в изобилие. Любов или омраза. А може би по малко и от двете. Всичко е извършено със страст, сякаш вече не може да се контролира. Или не иска.

Коваленко мълча дълго, преди да отговори.

— От личния сейф на Фабиен Кюрте в Монако е откраднат голям старинен испански нож, който се нарича наваха. Взели са и още нещо — ролка осеммилиметрова кинолента.

— Филмова?

— Да.

— А не видео?

— Не, кинолента.

— Какво е снимано на нея?

— Никой не знае.

Небето все още беше обгърнато от зимен мрак, когато магистрала А-3 се превърна в А-1 и светлините на Цюрих проблеснаха в далечината.

— Разкажи ми още за Китнър — помоли Мартин. — Всичко, което ти хрумне. Може би нещо за семейството му: не за Кабрера, а за официалното.

Коваленко въздъхна, преди да започне. Вече беше твърде уморен и му личеше.

— Има син, който един ден ще наследи компанията му. Както и дъщеря, която също работи като директор в компанията. Другите му две дъщери са омъжени — едната за лекар, а другата за художник. Съпругата му, както вече ти казах, е от испанска благородническа фамилия, братовчедка на крал Хуан Карлос.

— Благородниците се женят помежду си.

— Точно така.

Мартин също усещаше умора. Потърка бузата си и усети, че и неговата брада е набола. И двамата имаха нужда от бръснене, душ и почивка, но все още не можеха да си ги позволят.

— Жена му отдавна ли знае кой е той всъщност?

— Може би още от деня, в който са се запознали, а може би от момента, в който се е съгласил да бъде обявен за цар. Не знам. Нямам представа как разговарят помежду си такива хора, какво си казват и какво не си казват и вероятно никога няма да ги разбера. Доколкото мога да преценя, никога няма да се издигна чак дотам в обществото.

— А нещо друго в личен план? Откъде се познава с Алфред Нойс?

— Израснали са заедно в Швейцария. Бащата на Нойс е работел за бащата на Китнър и така и двамата влезли в бижутерския бизнес.

Мартин хвърли поглед на Коваленко и откри, че руснакът го наблюдава, както и преди. Гледаше как държи ръцете си на волана. Гледаше краката му, с които докосваше последователно педала за газта и спирачката.

— Нещо друго? — попита Мартин.

— Китнър имал син, който бил убит на десет години — почти неохотно отвърна Коваленко. — Станало е преди двайсет и няколко години. Тогава Китнър не бил толкова известен, колкото в момента, затова убийството не стигнало до първите страници на вестниците, но все пак съобщили за него в жълтата преса. Някакъв малолетен престъпник наръгал момчето по време на детски рожден ден в Париж.

— В Париж ли?

— Да, и то в парка „Монсо“. Същият, в който беше открит трупът на Алфред Нойс.

— Честно? — възкликна невярващо Мартин.

— Честно. И преди отново да си започнал да градиш хипотези, нека ти кажа, че дотук няма нищо друго, което да свързва двете престъпления, освен приятелството между Нойс и Китнър и мястото.

— Как е завършила тази история?

— Доколкото знам, убиецът така и не бил заловен.

— Каза, че синът на Китнър бил наръган. Ами ако ножът, откраднат от сейфа на Кюрте, е оръжието на убийството?

— Налучкваш.

— Да, но нали заедно с него са откраднали и филма?

— Е, и? — не разбра Коваленко.

— Убийството е извършено преди двайсет години, преди видеокамерите да станат популярни. Тогава хората са използвали кинокамери. Детските рождени дни били една от основните теми за домашни филми, повечето от които се заснемали на осеммилиметрова лента. Представи си, че някой е снимал детския рожден ден и неволно е заснел самото убийство? И че именно този филм е откраднат от сейфа? Така излиза, че Нойс и Китнър са притежавали както оръдието на убийството, така и филмово доказателство, и са ги скрили, а Кабрера е знаел за това.

„Боже мой!“, помисли си изведнъж Мартин. Ами ако именно филмът и ножът бяха „парчетата“? Нещата, до които Реймънд се беше опитвал да се добере през цялото време? Ако наистина беше така, това обясняваше и ключовете от сейфа. Ключове от сейф, в който се съхраняват ножът и филмът. Сейф, който можеше да е в Марсилия — защото нали Нойс беше спрял именно там, преди да отиде да се срещне с Кюрте в Монако?

Засега не разбираше как това се връзваше с останалите убийства… освен ако хората, убити на американския континент, не бяха пазили ключовете, в случай че нещо стане с Китнър, но така и не бяха информирани какви са тези ключове. Китнър е знаел, че Кабрера е убил сина му, но не е искал това да излезе наяве, ето защо го е изпратил в Аржентина и е запазил ножа и филмовото доказателство за убийството като застраховка, че никога няма да се върне.

Значи, ако ножът и филмът наистина бяха „парчетата“ — как го беше казал Реймънд? „Парчетата, които ще осигурят бъдещето.“ Какво ли бъдеще имаше предвид? И защо Кабрера беше извършил първото убийство преди двайсет години?

Мартин рязко се обърна към Коваленко.

— Следи мисълта ми. Преди двайсет години Александър Кабрера е бил на колко… тринайсет? Четиринайсет? Ами ако именно той е бил онзи малолетен престъпник?

— Излиза, че е убил собствения си брат — каза Коваленко с още по-голяма неохота.

— Е, и? Нали самият ти каза, че може би се опитва да убие собствения си баща?

— Не, Мартин. Аз казах, че Питър Китнър може би е бил цел на Реймънд Торн, а не на Александър Кабрера.

Коваленко го изгледа продължително и извърна поглед.

— Какво има, инспекторе? — попита Мартин.

Коваленко не отговори, а продължи да гледа встрани.

— Нека ти кажа какво има — притисна го Мартин. — Същото като преди. Вътрешно си убеден, че Реймънд и Кабрера наистина са един и същ човек. Но по някаква причина не искаш да си го признаеш.

— Прав си, Мартин — каза изведнъж Коваленко и отново се обърна към него. — Нека за момент да забравим за убития син на Китнър и да предположим, както казваш ти, че Александър Кабрера и Реймънд Торн наистина са едно и също лице. Да предположим също така, че именно Китнър, а не Алфред Нойс и останалите са били истинската му цел през цялото време. В такава ситуация безспорно си имаме работа със син, който се опитва да убие баща си.

— Нищо ново под слънцето.

— Да, наистина. Но проблемът в този случай е, че съвсем скоро въпросният баща трябва да стане следващият руски цар. Това изведнъж променя всичко, нали? Вече не става дума за опит за убийство в рамките на семейството, а за много сериозен проблем на държавната сигурност, който трябва да остане строго секретен, докато всичко не се разреши по един или друг начин. Ето защо не можехме да кажем истината на Ленар, а аз не можех да те оставя с него, за да не говорите за това. Искрено се надявам да ми влезеш в положението, Мартин. Карахме цяла нощ през снежната виелица, за да открием доказателство, че Ханс Лосберг е бил убит от същия човек, който екзекутира Дан Форд. Ако имаме късмет, можем дори да се сдобием с още един пръстов отпечатък.

— Защо просто не се снабдиш със съдебна заповед, която да задължи Кабрера да ти даде пръстови отпечатъци?

— Вчера по това време можеше и да успея. Но вчера сутринта аз все още не подозирах за съществуването на полицейското досие от Лос Анджелис, в което има пръстови отпечатъци от Реймънд Оливър Торн.

— А днес защо не можеш да го направиш?

Коваленко слабо се усмихна.

— Разликата е там, че от днес Кабрера официално е член на императорската фамилия. Това е един от проблемите с монархията. Полицията не може да накара краля, царя или някой от членовете на семейството му да даде пръстови отпечатъци. Поне докато не се снабди с неопровержимо доказателство, че е извършено престъпление. Ако трябва да предявя обвинение срещу него, не мога да си позволя никакво съмнение, че именно той е нашият човек.