Алън Фолсъм
Претендентът (10)

9

Юниън Стейшън, 8:10 сутринта

Ред Макклачи наблюдаваше хората, които започваха да се събират в очакване влакът да пристигне. Огледа перона и преброи двайсет и осем души, като не включваше себе си, Лий и Полчак. Бяха застанали точно където щеше да спре вагон 39002. Вратите откъм страната на перона щяха да се отворят и пътниците да слязат. Нямаше значение през коя врата щеше да мине техният човек; от едната страна веднага след него щеше да слезе Халидей, от другата — Валпарайсо, а Барън, който чакаше в средата, щеше да служи за подкрепление.

От другата страна на жп линията, зад телената ограда, където беше паркирана колата им, чакаха още подкрепления. Две черно-бели патрулки на полицейското управление на Лос Анджелис, пълни с редови полицаи, бяха скрити зад три празни камиона, които използваха мястото за временен паркинг. На различни стратегически места около гарата бяха разположени още четири патрулни коли, които да спрат беглеца, ако по някакъв невероятен начин успее да избегне всички полицаи на гарата.

Ред чу зад гърба си локомотивна свирка и се обърна — един пътнически влак тъкмо пристигаше на перона през две линии от тяхната. Той забави ход, спря и перонът за няколко минути оживя от слизащите хора. После те изчезнаха със същата скорост, с която се бяха появили, и перонът отново опустя.

Същото щеше да се случи и при пристигането на експресния влак. За няколко лудешки минути перонът щеше да кипи от движение, докато влакът се освободи от човешкия си товар, и точно тогава трябваше да действат и те — да изплуват от тълпата в момента, в който картоиграчът слезе от вагона, да му сложат бързо белезниците и да го отведат през празните линии към чакащия го автомобил. Но колкото и да бяха напрегнати тези няколко секунди, всъщност всичко щеше да свърши, преди някой на перона изобщо да разбере какво става.

Макклачи отново погледна Лий и Полчак, после очите му се извърнаха към часовника на перона.

8:14 сутринта.

— Дай да видим какво държиш, Франк — засмя се Бил Удс, като плати залога на Милър и избута малка купчина червени чипове към центъра на масата.

Реймънд беше излязъл от играта по-рано. Вивиън Удс също се беше отказала и сега го гледаше точно както преди. Това, че съпругът й седеше до нея, изобщо не я притесняваше. Пътуването отиваше към своя край и тя директно се хвърляше към Реймънд с отчаяната надежда, че той ще може да предприеме нещо, преди да пристигнат в Лос Анджелис. Реймънд я насърчи, като задържа погледа й точно толкова, колкото беше необходимо, а после плъзна очи по пътеката между седалките към предната част на вагона.

Жилавият мъж със спортното сако все така седеше на мястото си до вратата, извърнат към прозореца. Реймънд искаше да се обърне и да погледне и зад себе си, но нямаше смисъл. Човекът с тъмния костюм все така щеше да си седи близо до задната врата и тоалетната, а по-младият щеше да бъде по средата — на същото място, на което беше седнал още при качването си в Барстоу.

8:18 сутринта.

Той долови промяната на скоростта в мига, в който експресът започна да забавя движение. През прозореца се виждаха индустриални райони, натоварени магистрали и бетонният отходен канал, който наричаха „река Лос Анджелис“. Навлизаха в последните минути от пътуването. Скоро останалите пътници щяха да започнат да стават, за да свалят багажа си. Тогава и той щеше да си вземе куфарчето като всички останали, като се надяваше по този начин да не направи впечатление и да спечели достатъчно време, за да успее да извади пистолета и да го прибере на кръста под пуловера. А после, след няколко минути, когато влакът спреше и Милър и семейство Удс тръгнеха да слизат, той щеше да тръгне с тях, като им бърбори нещо, за да поддържа разговора, докато види през коя врата ще слязат. И тогава щеше да се възползва от фантазиите на Вивиън Удс и щеше да я хване за ръката, преди да достигнат до вратата. Щеше да й прошепне, че е луд по нея и че настоява тя да тръгне с него и да напусне мъжа си и целия си живот, точно в този миг. Тя щеше да бъде едновременно шокирана и поласкана. Объркването й щеше да продължи достатъчно дълго, за да успее да я свали по стълбите и на перона, където щеше да я използва за щит срещу полицаите от влака и другите, които със сигурност щяха да го чакат на гарата.

Времето, което и преди беше толкова важно, сега щеше да бъде направо фатално. Бил Удс щеше да слезе по стълбите веднага след тях, да хленчи и да се чуди какво, по дяволите, става. Полицаите щяха да използват точно този момент, за да атакуват, и Реймънд веднага трябваше да открие огън със своя рюгер, като убие максимален брой от тях и предизвика възможно най-голям хаос. Част от секундата по-късно щеше да се шмугне под влака, да прекоси релсите до съседния перон и да влезе в гарата.

А вътре лесно щеше да се изгуби в тълпата, да намери най-претъпкания изход и да излезе навън заедно с всички останали пътници. После щеше да изчезне от кървавия ад, който току-що щеше да е предизвикал, и да потъне в заплетения лабиринт на града. Стига да улучи подходящия момент и да остане хладнокръвен, нямаше какво да се обърка.

Беше сигурен в това.