Алън Фолсъм
Претендентът (203)

29

Летище „Шереметиево“, Москва, 6:50 вечерта

Ник Мартин отново чакаше на опашка. Този път беше в Москва, а опашката беше пред паспортния контрол. Коваленко беше някъде от другата страна на редицата от гишета и униформи. Засега на Мартин му оставаше само да чака заедно с останалите стотина души, за да премине проверката.

Единственият, на когото беше казал, че е жив, беше Коваленко. Не искаше да се издава пред никой друг, дори пред лейди Клем, от страх, че Ребека, и следователно Александър, ще научи. Сега обаче реши, че трябва да й се обади. Докато чакаше на опашката и сантиметър по сантиметър напредваше, щеше да има време да го направи, затова той извади мобилния телефон, който му беше дал Коваленко, и набра номера. Където и да се намираше, с каквото и да се занимаваше в момента, трябваше да поговори с нея. Не само искаше да й каже, че е жив и е добре, а искаше и тя веднага да дойде при него.

Манчестър, Англия, 9:50 вечерта местно време

Тя беше в банята на Леополд и се приготвяше за него. Самият Леополд, дърводелец с изсечено лице и мускулесто тяло, с когото се беше запознала, докато обновяваше апартамента й, нетърпеливо я чакаше в тъмната спалня, проснат на голямото си легло. Той се изправи, когато чу далечното чуруликане на мобилен телефон през затворената врата. Не беше неговият, значи беше нейният.

— По дяволите, точно сега ли? — измуча той. — Казвай каквото имаш да казваш и затваряй, бейби. Затваряй и идвай!

— Никълъс Мартин! — прошепна лейди Клем, напълно шокирана. — Чакайте! — Тя се изправи и погледна голото си тяло в огледалото. — Кой се обажда? Да знаете, шегата ви е жестока и неуместна.

После лицето на Клем изведнъж почервеня като цвекло, когато осъзна, че наистина се обажда Мартин, и тя грабна халата на Леополд от закачалката на вратата, сякаш американецът можеше да я види и да разбере какви ги върши.

— Никълъс Мартин, копеле такова! — прошепна тя ядосано, докато навличаше халата. — Как смееш да ми се обаждаш просто така, в този момент? И… Господи! — Тя потрепери от прилива на емоции, когато осъзна какво се случва. — Боже господи, значи си жив?! Добре ли си? Къде си? Къде?

Настроението й се променяше с всяка секунда. За нея чувствата бяха всичко.

— Не можа ли да се обадиш по-рано? Имаш ли изобщо някаква представа какво преживях? Колко се притеснявах? Как се отчаях? Колко ми беше мъчно? Имаш ли някаква представа какво щях да направя точно в този момент?!

Напълно облечена, лейди Клем целуна дърводелеца Леополд по челото, докато излизаше.

— Много съжалявам, Леополд, проблем в семейството. Ще ти се обадя, когато се върна.

Тя отвори вратата.

— Когато се върнеш ли? — повтори мускулестият Леополд и седна в леглото. — Че къде отиваш, по дяволите?

— В Русия.

— В Русия ли?!

— В Русия.