Алън Фолсъм
Претендентът (123)

44

Хотел „Крийон“, апартамент „Ленърд Бърнстейн“, по същото време

Ребека седеше на стол с тапицерия от червено кадифе с отворена уста, и едва дишаше. Беше обградена от елегантна мебелировка в стил „Рококо“ — столове и канапета, тапицирани с червена коприна, стени от полирано тъмно дърво, френски прозорци, тапети с богати флорални мотиви. В отсрещния край на стаята имаше роял „Стейнуей“ с вдигнат капак, който сякаш очакваше някой да докосне клавишите му, а всичко беше дискретно осветено от многобройни изключително изискани орнаментирани лампи.

Отляво беше вратата към трапезарията, а зад нея се виждаха френски прозорци, които се отваряха към широка тераса. Отвън блестяха светлините на нощния Париж. Вратите предлагаха път за бягство, ако успееше да събере смелост да го направи. Но тя знаеше, че никога няма да успее.

— Поеми си дълбоко въздух и всичко ще се оправи.

Реймънд беше застанал прав на една ръка разстояние от нея и я гледаше с блестящите си очи. Беше я изненадал в стаята й, а после бързо я беше отвел по пожарното стълбище на долния етаж, където я бе въвел в един от най-скъпите апартаменти на „Крийон“. С изключение на Адолф Сибони, на рецепцията никой не знаеше, че Реймънд е там. Никой не ги беше видял да влизат в апартамента, нито пък беше оставено съобщение къде отиват.

— Толкова ли ти е трудно да кажеш нещо?

— Аз…

Ребека се разтрепери, а очите й се напълниха със сълзи.

Реймънд пристъпи по-близо. Поколеба се, после протегна ръка към нея и я докосна. Почувства как цялата трепери, когато прокара ръката си надолу по бузата и по шията й.

— Беше започнала да казваш нещо — прошепна. — Какво беше то?

— Аз… — Тя изведнъж се отдръпна от него и изправи гръб на стола. После бързо вдигна очи към неговите. На лицето й изгря щастлива усмивка и тя се изправи. — Да — каза твърдо, въпреки че продължаваше да плаче. — Да. Да. Да. Хиляди пъти да. Обичам те, винаги съм те обичала и винаги ще те обичам. Да, ще се омъжа за теб, мой прекрасни сеньор — мой прекрасни Александър Луис Кабрера.

Реймънд я изгледа мълчаливо. Това беше най-великият момент в живота му, моментът, който очакваше още от първия път, когато я беше видял заспала пред телевизора онази вечер в къщата на Джон Барън в Лос Анджелис. Това беше Божият промисъл. Беше неговата судьба, беше неизбежно и очевидно беше единствената причина Джон Барън изобщо да влезе в живота му. Оттогава не беше минал нито ден, нито час, без да си помисли за нея. Именно мислите и фантазиите за нея му бяха помогнали да преживее хирургическите операции и месеците на мъчителна рехабилитация.

Образът й не излизаше от ума му — с дългата си черна коса, пронизващите очи, царствена шия и високи, деликатни скули, Ребека беше живо копие на принцеса Изабела Мария Жозефа Зинаида, правнучката на крал Лудвиг III Баварски, която беше убита едва на двайсет и четири годишна възраст от комунистически революционери през ноември 1918 г. в Мюнхен. Портретът й висеше в библиотеката на баронесата в имението й в централна Франция и Александър беше омагьосан от този портрет още от дете. Царствена, прекрасна и незабравима, тя беше загинала на годините, на които сега беше Ребека. Във фантазиите и мислите му тя се беше преродила като сестрата на Джон Барън.

Той замаяно я беше описал на баронесата, когато за пръв път го бе посетила в собственото му ранчо в Аржентина, след първите хирургически операции. Беше й казал, че Ребека несъмнено е неговата судьба. Жената, която иска да направи своя съпруга.

И начинът, по който говореше за нея — по време на дългите месеци, през които баронесата надзираваше продължителното му възстановяване и трудната рехабилитация след сложните хирургически операции, — накара баронесата да оцени ефекта, който беше произвела тази млада жена върху човека, на когото беше законна настойница. В очите му грееше светлина, каквато никога не беше виждала преди, и тя разбра, че ако Ребека наистина беше такава, каквато я описваше, ако — в зависимост от състоянието й — можеше да бъде моделирана по подходящ начин, тя наистина щеше да попълни една сериозна празнина в бъдещите им планове.

Баронесата незабавно беше открила следите на Ребека в санаториума „Св. Франсис“ в Лос Анджелис и беше научила някои подробности за лекуващата я психотерапевтка д-р Фланъри. Броени часове по-късно хакерите на баронесата проникнаха в персоналния компютър на Фланъри и копираха досието на Ребека. Баронесата беше научила къде е преместена Ребека и при кой лекар. Следващата цел на хакерите беше компютърът на д-р Максуел-Скот в „Балмор“, от който баронесата се беше информирала за текущото състояние на Ребека и изключително благоприятните прогнози за лечението й. Беше научила и името на човека, който беше гарант за престоя й в „Балмор“: нейния брат Никълъс Мартин, който първоначално беше отседнал в „Холидей Ин“ в Лондон, а след това — на Уотър Стрийт 221 в Манчестър.

Фактът, че Ребека вече беше в Европа, до голяма степен опростяваше нещата. Главната квартира на корпорацията на Александър беше в Лозана, а Швейцария беше идеалното място, където да се запознае с Ребека и да започне да развива отношенията си с нея.

Баронесата веднага се възползва от възможностите на своя адвокат в Цюрих, метр Жак Бертран. В рамките на един месец неговите агенти по недвижими имоти откриха елегантен частен санаториум в Нюшател, съвсем близо до Лозана. Беше направено предложение за покупка. Собствениците отговориха, че не продават. Беше направена втора оферта, която също беше отхвърлена. Третата обаче не беше. Предложената цена беше безумна.

Четирийсет и осем часа след сделката Джоузеф Къмбърланд, известен лондонски адвокат, си уреди среща с Южения Апългейт, директор на фондацията „Балмор“. На тази среща той й съобщи, че един от неговите клиенти е очарован от работата на клиниката и наскоро е закупил лечебен център на брега на езерото Нюшател в Швейцария. Клиентът, който искаше да остане анонимен, беше решил да подари сградата и прилежащата земя на фондацията. Отделно щеше да бъде направено и парично дарение, което да позволи на центъра да заработи като клиника и да покрие разходите за пациентите. Клиентът се надяваше, че разположението на клиниката, далеч от шума и хаоса на Лондон, ще помогне на терапевтите да разработят по-интензивна програма, съчетана с пряк достъп до природата и съответни физически дейности като ветроходство и туризъм, която да ускори процеса на възстановяване на пациентите и следователно значително да съкрати терапията.

Броят на пациентите следваше да бъде ограничен до броя на стаите в имението, двайсет, а за тях щеше да се грижи екип, избран от фондацията. Нещо повече, тъй като анонимният спонсор беше положил нужните усилия внимателно да следи работата на клиниката „Балмор“ през последните няколко месеца, той сериозно препоръчваше този екип поне в началото да включва някои от действащите психотерапевти в „Балмор“ — Алистър Джеймс, Марсела Търнбул и Ан Максуел-Скот, които, естествено, трябваше да вземат със себе си най-обещаващите си пациенти.

И последното условие. Прехвърлянето на собствеността и отварянето на новия лечебен център трябваше да стане до трийсет дни. Естествено, фондацията щеше да реши дали е възможно.

За „Балмор“ и фондацията това дарение беше огромно. Трийсет и шест часа по-късно сградата и земите около нея бяха огледани от няколко членове на борда на фондацията, беше направена консултация с адвокатите на „Балмор“ и предложението беше прието. След два дни подписаха и договора.

В неделя, на 19 май, два дни преди крайния срок, клиниката беше пребоядисана, прекръстена на „Юра“ по името на близката планина, обслужващият персонал беше настанен в нея и тя беше официално отворена. В четвъртък, на 21 май, „Юра“ вече работеше с пълния си капацитет, лекарите Джеймс, Търнбул и Максуел-Скот бяха в кабинетите си, а с тях бяха и основните им пациенти — на първо място сред които беше Ребека.

Подобно постижение беше възможно единствено с цената на гигантски разходи и невероятна самоувереност, но баронесата нямаше абсолютно никакви проблеми и с двете. И все пак й оставаше да свърши още нещо. По молба на Александър през следващия месец Жерар Ротфелс и семейството му се преместиха от Лозана в Нюшател, а малко по-късно и самият Александър Кабрера беше въведен в живота на Ребека.

И по-малко от седем месеца след първия път, когато се бяха видели в „Юра“, тя с готовност се съгласи да стане негова съпруга.

— Какви красиви деца ще имаме — прошепна той, като я притегли към себе си. — Какви красиви, красиви деца.

— Да. — Ребека се смееше, плачеше и се опитваше да избърше сълзите си едновременно. — Какви красиви, красиви деца.

Цялата история беше невероятна. И Александър си даваше сметка за това.