Алън Фолсъм
Претендентът (96)

16

На следващия ден, понеделник, 8 април, Никълъс Мартин официално кандидатства за приемане в магистърската програма на факултета по градско и ландшафтно планиране към Манчестърския университет. С препоръчително писмо от лейди Клемънтайн Симпсън (и, той беше напълно убеден в това, благодарение на личната й намеса) на 25 април, четвъртък, вече го бяха приели. В събота, на 27 април, той пристигна в Манчестър с влак и с помощта на Клем в понеделник, на 29 април си намери малка мебелирана мансарда на Уотър Стрийт с изглед към река Ъруел. Същия ден той подписа договора за наем и се настани в мансардата. Във вторник, 30 април, започна да ходи на лекции.

Всичко стана твърде бързо, лесно и без спънки, сякаш самото небе се беше погрижило да му върви като по вода по пътя към новия му живот. Докато течаха следващите седмици и Мартин постепенно свикваше с този живот, той продължи да си води кратки записки в дневника, който беше започнал при първото си пристигане в Лондон. Повечето бяха наистина много кратки и представляваха варианти на една и съща тема: „никакви парчета, никакви гласове, никакъв спомен за Реймънд“.

На 21 май, почти два месеца след пристигането им в Англия, лекуващата психиатърка на Ребека д-р Максуел-Скот беше прехвърлена в нов рехабилитационен център на име „Юра“, който клиниката „Балмор“ беше закупила наскоро. Намираше се в кантона Нюшател в Швейцария.

Разположена в огромно имение на брега на езерото Нюшател, „Юра“ беше експериментална програма, в която не приемаха повече от двайсет пациенти наведнъж и която беше разработена на базата на ускорено психотерапевтично лечение, съчетано с енергични занимания на открито. Доктор Максуел-Скот смяташе, че подобна схема е идеална за Ребека, и й предложи да дойде с нея в Швейцария. Ребека беше толкова въодушевена, че Мартин се съгласи.

През втората седмица от юни Мартин за пръв път посети „Юра“.

И макар че д-р Максуел-Скот го беше предупредила, че сестра му все още е с крехка психика и дори най-малкото споменаване на миналото може да събуди най-мрачните й спомени и да я запрати обратно в старото състояние, когато пристигна в Швейцария, той завари една нова Ребека — макар и все още не напълно уверена в себе си и склонна към меланхолия, тя беше по-въодушевена от живота, силна и независима. Нещо повече — всичките му съмнения за условията на живот в самата „Юра“, която си беше представял като строга институция, не много по-различна от приют за душевноболни, бяха незабавно разсеяни. „Юра“ беше невероятно добре поддържано имение с централен комплекс от сгради, около който се простираха безупречно поддържани лозя с дължина почти цял километър, чак до брега на езерото Нюшател. Ребека разполагаше с просторна собствена стая с изглед към лозята и езерото, отвъд което Алпите направо спираха дъха с красотата си.

Когато видя „Юра“, в личен разговор с д-р Максуел-Скот Мартин изрази притесненията си, че престоят тук може би е твърде скъп, но тя му повтори това, което му беше казала в самото начало — че „Юра“ е експериментален проект на клиниката „Балмор“ и че разходите на Ребека, както и на всички останали пациенти, се поемат от фондацията.

— Това е част от условието за управление на средствата, които ни осигури спонсорът на това място — обясни тя. — Лечението тук трябва да бъде безплатно за пациентите и семействата им.

— Кой е този спонсор? — попита Мартин направо, но д-р Максуел-Скот му отвърна, че не знае.

Фондацията беше голяма и средствата често идваха от заможни частни лица, които по някаква причина — много от тях вероятно имаха роднини, приети на лечение в клиниката, макар и да не го споменаваха открито — предпочитаха да останат анонимни. Беше нещо, което Мартин разбираше напълно и беше готов да приеме. „Юра“ беше подарък за него и Ребека, който те оценяваха по достойнство.

Към края на юни Мартин замина за Париж, за да се вида с Дан и Надин Форд, които го бяха поканили да отпразнуват заедно поредното повишение на Форд — този път в парижкото бюро на „Лос Анджелис Таймс“. За него немалка роля беше изиграла и самата Надин, която доброжелателно, но твърдо беше лобирала пред съпругата на главния кореспондент на вестника във Вашингтон (която пък ходеше на частни уроци по френски при нея почти от първия ден, след като се преместиха там). Планът беше Мартин да се настани за няколко дни в новия им миниатюрен апартамент на Левия бряг на Сена, на рю Дофин.

Първата вечер Мартин и Дан Форд се разходиха покрай Сена и Мартин попита приятеля си дали полицията на Лос Анджелис продължава да работи по случая с Реймънд и дали са постигнали нещо ново. Форд му отговори, че поне според сведенията на неговите приятели във вестника случаят е приключен.

— ПУЛА, ФБР, ЦРУ, Интерпол, дори руснаците са спрели да работят по него — обясни той. — Огънят е угаснал, дори въглените вече не светят. Върмиър е на редовна служба в отдел „Убийства“, а Алфред Нойс се върна към обичайния си бизнес в Бевърли Хилс и продължава да твърди, че няма абсолютно никаква представа защо го е търсил Реймънд Торн.

Най-сетне Мартин го попита дали знае нещо ново за Халидей и Форд му отговори, че според сведенията му той продължава да работи в Отдела за контрол на автомобилния транспорт. Значи беше останал на работа, но тя надали включваше нещо повече от писане на глоби за неправилно паркиране. Всъщност го бяха понижили толкова ниско, че все едно го бяха уволнили. Беше голямо падение за елитен детектив от Отряд 5–2 да се озове на място, от което просто нямаше как да се издигне отново. А Халидей все още нямаше трийсет и пет години.

На връщане двамата спряха в едно бистро за по чаша вино. Форд каза нещо, което смяташе за важно.

— Джийн Върмиър си е направил собствен уебсайт. Много е готин. Казва се „Юмруци Онлайн“.

— Е, и?

— Бас държа, че го е използвал поне няколко пъти през последните месеци, за да издирва информация за Джон Барън.

— Значи наистина е търсел мен, когато беше в Лондон?

— Не мога да се поставя на негово място, Ник.

Форд отдавна си беше наложил да използва името Ник Мартин, както правеше и съпругата му. За тях Ник Мартин винаги си се беше казвал така.

— Но той е брутално, злобно копеле, което е поело личен ангажимент да отмъсти за съдбата на отряда. Той иска да те открие, Ник, и когато го направи, ще те убие още преди да ти е казал „Здрасти“.

— Защо ми го казваш точно сега?

— Защото направи този уебсайт и вече е събрал доста поддръжници. И защото не искам да забравяш за него.

— Няма да го забравя.

— Добре.

Форд за миг се вторачи в Мартин. Беше го предупредил и това беше предостатъчно. Той рязко се ухили и смени темата, като на шега започна да го укорява за бохемския му начин на живот като студент и най-вече за продължаващата му тайна връзка с една от преподавателките в университета, не съвсем благовъзпитаната лейди Клем.

Рано на следващата сутрин Мартин, Форд и Надин се качиха на влака и заминаха за Женева, а оттам за Нюшател, за да посетят Ребека в „Юра“. Беше кратка, но изпълнена с любов и радост среща, която поднови приятелството на Ребека с Дан и Надин Форд и накара и четиримата да се замислят колко много се беше променил животът им.

Към средата на юли Мартин отново отиде на свиждане на Ребека, като този път взе със себе си Клем в качеството й на член на фондацията. Новата Ребека за пръв път наистина изглеждаше като красивото двайсет и четири годишно момиче, което всъщност трябваше да бъде. Колебанието и меланхолията й се бяха изпарили. Ребека беше интелигентна, здрава и атлетична и по препоръка на д-р Максуел-Скот, която беше открила тази нейна дарба още в Лондон и й беше препоръчала да продължи да я развива тук, изучаваше чужди езици.

Тя на шега се закачаше с брат си на френски, италиански и дори малко испански. Мартин беше не просто горд с нейната интелигентност и бърз ум, а направо въодушевен. И точно както и при предишното свиждане с Дан и Надин Форд изпита едновременно топлина, привързаност и щастие.

Към средата на август Клем отново посети „Юра“ по задачи, свързани с фондацията, и с изненада откри, че Ребека е отишла самостоятелно на гости на някакво швейцарско семейство, което живееше на брега на езерото.

Жерар Ротфелс беше директорът за Европа на една международна компания за изграждане и поддръжка на водопроводи, който работеше в централния офис на компанията в Лозана. Наскоро се беше преместил заедно със семейството си — съпругата си Никол и трите им малки деца Патрик, Кристин и Колет — от Лозана в Нюшател, на по-малко от половин час път с кола, защото не искаше да живее на същото място, на което работи.

Ребека се беше запознала със семейство Ротфелс преди няколко седмици на брега на езерото и почти незабавно се беше влюбила в децата им, които й отвърнаха със същото. След няколко дни, въпреки че знаеха, че е пациент от „Юра“ — и с разрешението на д-р Максуел-Скот, — семейство Ротфелс я поканиха на гости в разкошната си къща. Скоро тя започна да ходи там по няколко пъти в седмицата и оставаше на вечеря. Постепенно, под внимателното наблюдение на майката, трите деца бяха поверени на грижите й. Това беше първият път след смъртта на родителите й, когато Ребека поемаше някаква отговорност, и тя не можеше да си намери място от радост. Цялата история беше посрещната със силно одобрение от д-р Максуел-Скот и преразказана с подробности на Мартин от лейди Клем, когато тя се върна в Манчестър.

В началото на септември Мартин отново посети „Юра“ и получи покана за гостуване в дома на семейство Ротфелс, където според признанието на самия Жерар Ротфелс започваха да възприемат Ребека като част от семейството. Той се надяваше, че в някакъв момент тя ще може направо да се пренесе при тях, за да се грижи за децата постоянно.

И тъй като „Юра“ беше наблизо и Ребека щеше да може да продължи посещенията си при д-р Максуел-Скот, към края на септември тя наистина се премести при семейство Ротфелс. Този ход не само подчерта огромния напредък, който беше постигнала, и невероятно подхрани самочувствието й, но беше свързан и с едно допълнително, предимство. Тъй като бяха твърдо решени да осигурят добро образование на децата си, семейство Ротфелс бяха наели няколко частни учители, които идваха в къщата им по няколко пъти седмично за уроци по пиано и чужди езици, и Ребека беше поканена да участва и в двете, ако иска. Резултатът бяха първите й стъпки в класическата музика и чувствително подобрение на езиковите й способности.

За Никълъс и Ребека тази промяна в рамките на половин година беше просто невероятна. И двамата се радваха на усещането за пълноценен живот и независимост. За Мартин го имаше и допълнителното удоволствие от връзката му с Клем, която — макар и да си оставаше тайна за всички, освен за Ребека — постепенно се беше превърнала не само в неговата, но и в нейната най-добра приятелка. Така се получаваше един почти семеен уют, който ги обгръщаше в такава любов и топлина, каквато помнеха единствено от детството си.

Ужасът от миналото постепенно избледняваше и новият им начин на живот, щастлив и сигурен, пускаше все по-дълбоки корени и растеше все по-високо. Точно както Джон Барън беше отстъпил място на Никълъс Мартин, детективът от отдел „Убийства“ се беше превърнал в студент, който изучаваше дърветата, изящната им подредба и спокойната им красота.