Алън Фолсъм
Претендентът (25)

25

Наказателен съд, 7:50 сутринта

Облечен в оранжев затворнически гащеризон, с оковани зад гърба ръце, Реймънд се намираше в асансьора заедно с двамата набити помощник-шерифи в стегнати униформи, които го бяха взели от Паркър Сентър и сега го водеха на заседание в една зала на горните етажи. Беше избрал точно този момент за действие през нощта, когато беше спал съвсем малко.

Все още обмисляше и идеята да използва младия и несигурен детектив Барън, за да се измъкне, но времето летеше. Първоначалната цел на идването му в Лос Анджелис беше да се изправи за последен път срещу арогантния и влиятелен бижутер от Бевърли Хилс на име Алфред Нойс. Това, че отиваше при него последен, беше съществена част от операцията.

В първоначалната фаза на плана се предвиждаше бързо и без много шум да събере ключовете от сейфа от притежателите им в Сан Франциско, Мексико Сити и Чикаго, а после все така бързо и тихо да ги елиминира. Ако тази фаза беше изпълнена както трябва, щеше не само да се сдобие с ключовете, но и да научи името и адреса на френската банка, в която беше самият сейф. Щом получеше информацията, веднага щеше да изпрати първите два ключа с експресен куриер до Жак Бертран в Цюрих. Третият ключ щеше да бъде изпратен по същия начин на баронесата в Лондон, където той щеше да си го прибере при пристигането си във вторник. На следващия ден щеше да замине за Франция, да прибере съдържанието на кутията и веднага да се върне в Лондон, където имаше жизненоважни ангажименти на следващия ден, четвъртък, преди самия ден на операцията — петък, 15 март, в Лондон. (По ирония на съдбата тази дата съвпадаше със започването на мартенските Иди.)

Втората фаза на плана и причината Алфред Нойс да бъде неговата последна спирка на американския континент беше предстоящото му убийство — действие, което щеше да им даде огромно предимство, щом събитията от петък започнеха да се разгръщат. Но неговият провал да научи името и адреса на банката, дори след като беше измъчвал жертвите си, го накара да осъзнае, че разпределението на ключовете между различни хора е било просто допълнителна предпазна мярка и че докато не научи къде е самият сейф, няма смисъл да изпраща ключовете от него нито на Бертран, нито на баронесата. Истината, както започваше да разбира, беше, че само двама души на света знаеха в коя банка и в кой френски град се пази кутията, и Алфред Нойс беше единият от тях. Този факт значително усложняваше играта и правеше контакта с него още по-наложителен и спешен.

Времето беше основният фактор в плана още от началото. Всъщност беше още по-важно сега, когато полицията вече знаеше толкова много. Това означаваше, че той няма избор, освен да предприеме решителни действия, преди да затъне още повече в лапите на американската правоохранителна система.

7:52 сутринта.

Минаха един етаж, после още един.

Шерифите гледаха право пред себе си. Стояха със стиснати челюсти, на коланите им в охлузени кобури висяха пистолети, палки и белезници, на яките на ризите им бяха закрепени микрофоните на радиостанции, а напомпаните им мускули и хладните като стомана изражения подсказваха очевидното: че бяха напълно подготвени да вземат всички необходими мерки, ако затворникът им започне да създава проблеми.

Но Реймънд знаеше, че въпреки целия си имидж те не бяха нищо повече от държавни служители на заплата. Неговата мотивация, от друга страна, беше неизмеримо по-силна и невероятно по-комплексна. А когато се добавеше към продължителността и интензивността на обучението му, разликата между него и тях ставаше космическа.