Алън Фолсъм
Претендентът (100)

20

Манчестър, понеделник, 13 януари

„Психологическият ефект от запазването и поддържането на градски паркове в едно все по-бързо, глобално и информационно общество не подлежи на съмнение. Независимо дали го осъзнаваме, или не, тези широки зелени пространства…“

Мартин спря да пише и се облегна на стола. Беше сам в апартамента си и работеше по курсовата си работа — изследване върху психологическата и функционалната значимост на градските паркове през двайсет и първи век. Възнамеряваше да напише между осемдесет и сто страници за около три месеца. И въпреки че трябваше да я предаде чак в началото на април, той беше сигурен, че няма да му бъде лесно — особено след като изчисли, че се занимава с нея вече цял месец и е написал само двайсет страници.

Беше три и половина следобед и студеният дъжд пръскаше по стъклото на прозореца. Валеше от сутринта. Мартин стана и заобиколи купчините книги и разпечатки, разпръснати по пода, за да отиде в кухнята и да си направи ново кафе.

Докато чакаше, той прегледа днешния „Гардиън“. Мартин почти не забелязваше какво чете, докато очите му не се спряха на една кратка статия. Взета от „Асошиейтед Прес“, тя беше озаглавена „Нов началник на полицията в Лос Анджелис“ и разказваше накратко, че кметът на Лос Анджелис е назначил нов, високоуважаван и опитен офицер, който да управлява ПУЛА. Новият служител бил избран извън организацията с ясната идея, че получава този мандат, за да изчисти името на една често опетнявана полицейска служба.

„Пожелавам ти късмет“, помисли си Мартин на шега.

В същия миг осъзна, че си го е казал напълно сериозно. Очевидно след всичко, което се беше случило, кметът и градският съвет бяха осъзнали, че е необходима промяна. Но дори ако новият човек беше мъж на място и спечелеше уважението на полицаите, щеше да му трябва дълго време, за да прочисти предразсъдъците и старите навици сред по-възрастните детективи, особено сред ветераните като Джийн Върмиър. Може би промяната към по-добро щеше да настъпи постепенно, с времето.

Докато стоеше в кухнята и слушаше как дъждът трополи по прозореца, Мартин усети топлина и уют, на каквито не си спомняше да се е радвал някога. Парализиращата травма от случая с Реймънд и неизвестната му цел бавно се беше превърнала в далечен спомен, а сега, когато и началник Харуд беше напуснал полицията, може би нещата в Лос Анджелис щяха да започнат да се променят. Изглежда, че по Божията милост този период от живота на Мартин най-сетне беше приключил.

Той обърна страницата и вече се канеше да затвори вестника и да се върне към работата си, когато вниманието му беше привлечено от кратка бележка. Информацията беше на „Ройтерс“, съобщаваше се, че в някакъв парк в Париж е открит труп на гол мъж. Жертвата била застреляна няколко пъти в лицето от упор, което неимоверно затруднявало разпознаването й.

Мартин усети как дъхът напуска дробовете му, а косата му се изправя на тила. Лос Анджелис, парка „Макартър“ и трупът на немския студент Йозеф Шпеер; труповете на жертвите, убити в Чикаго, Сан Франциско и Мексико Сити. Сякаш всичко започваше отново.

Едно име изплува в ума му.

Реймънд. Не, това беше невъзможно.

Потресен, Мартин остави вестника, наля си чаша кафе и се върна пред компютъра.

Реймънд. Не. Не беше възможно. Не и след цялото това време.

Първата му мисъл беше да се обади на Дан Форд в Париж и да провери какво знае той за случая и дали няма някакви подробности, които не са били отпечатани във вестника. Но после реши да не го прави, беше чиста лудост. Отново започваше да си причинява болка и трябваше да спре, преди да се е побъркал. Това беше просто някакво убийство, нищо повече, и Форд само щеше да го потвърди.

В седем и половина вечерта той стана от компютъра, взе си шлифера и чадъра и с бързи крачки измина десетте минути разстояние до рибния бар на Синклер на Шамбълс Скуеър, където изпи една голяма светла бира и изяде порция пържена риба с картофи. В осем и четирийсет и пет отново седна пред компютъра, а в единайсет вечерта уморен загаси лампата и си легна; беше напълно изтощен, но беше написал още пет страници.

11:20 вечерта.

Отраженията от фаровете на колите, които минаваха по улицата, рисуваха хаотични танцуващи петна по тъмния таван, докато непрестанният дъжд по покрива и стъклата на прозорците осигуряваше подходящ звуков фон за тях. В добавка към умората всичко му действаше като някакво леко упойващо лекарство. Той се отпусна и остави мислите си да се зареят към лейди Клем, сякаш тя беше до него, а не в Амстердам на едноседмичен работен семинар.

После за миг си помисли и за Ребека, която беше щастлива и в пълна безопасност в къщата на семейство Ротфелс в Швейцария.

11:30 вечерта.

Сънят започна да го надвива и мислите му полетяха към Джими Халидей и новото му работно място в контрола на автомобилния транспорт. Халидей, който в последните мигове на престрелката беше спасил живота на Ребека и Барън, като сам се беше изправил пред картечния огън на Полчак и го беше спрял по единствения възможен начин — с няколко смъртоносни изстрела. Опита се да си припомни как изглеждаше лицето на Халидей и се запита дали се е променил, но картината угасна в съзнанието му, заменена от топлата усмивка на Дан Форд, удобно сгушен с Надин в миниатюрния им апартамент в Париж в гордо очакване на първото им дете.

В Париж.

Кратката информация от „Гардиън“ отново пробяга пред очите му. Разсъблечен мъж е открит застрелян в парка. Изстрелите са били няколко, от упор, в лицето. Разпознаването му е практически невъзможно.

Реймънд. Абсурд. Не беше усетил ускоряване на пулса, не беше чул шепота на вътрешния си глас, не беше изпитал чувство за приближаване на нещо неизбежно и злокобно. Реймънд беше мъртъв.

Докато се връщаше под дъжда от кръчмата, Мартин си беше помислил да се обади на Форд в Париж, за да поговорят. Но отново се беше отказал. Това си бяха неговите лични демони и той го знаеше добре. Случката беше просто съвпадение и самата идея, че би могла да бъде нещо друг о, беше абсурдна.

— НЕ!

Собственият му вик го стресна и го събуди от дълбокия сън. Беше потънал в пот и гледаше вторачено пред себе си в тъмното. Беше видял Реймънд насън. Стоеше в собствената му спалня и го гледаше как спи.

По навик се протегна към шкафчето за пистолета си. Пръстите му не напипаха нищо друго, освен гладкото лакирано дърво. Той потърси с ръка. Нищо. Седна в леглото. Знаеше, че е оставил колта там. Къде беше изчезнал?

— Сега и двата ти пистолета са в мен.

Гласът на Реймънд го разтърси целия и той вдигна поглед, като очакваше да види убиеца, застанал до леглото му, стиснал личния колт на Джон Барън в ръката си и облечен с възширокия костюм, откраднат от Алфред Нойс, бижутера от Бевърли Хилс.

Няколко дъждовни струи изведнъж се блъснаха в стъклото на прозореца и той осъзна къде се намира. Реймънд не беше тук. Нито лейди Клем. Нямаше никой друг освен него самия. Беше сънувал кошмар повторение на случката, която беше преживял в Лос Анджелис. Тогава беше сънувал, че Реймънд е влязъл в стаята му, и когато беше отворил очи, беше осъзнал, че това наистина се е случило и Реймънд стои до леглото му.

Мартин бавно стана от леглото и отиде до прозореца, за да погледне навън. Все още беше тъмно, но в светлината на уличните лампи се виждаше, че дъждът, носен от вятъра, постепенно започваше да се смесва със сняг, така че ледените мрачни води на река Ъруел изглеждаха почти мъртвешки черни в сравнение с посивелите от снега брегове. Мартин си пое дълбоко въздух, приглади косата си с ръка и погледна часовника.

Минаваше шест. Е, така или иначе, беше станал, можеше да си вземе душ и отново да се залавя с писане. Трябваше да мисли за дипломната работа, а не за призраците от миналото. Сякаш за пръв път осъзна простичкото величие на тази истина.

Мартин бързо свали боксерките, с които беше спал, и тръгна към банята за един горещ душ с подновен ентусиазъм по отношение на новия си живот в Манчестър. Точно тогава телефонът иззвъня и той замръзна насред крачката си.

Кой ли го търсеше? Никой не звънеше в този час, освен ако не ставаше въпрос за грешно избран номер или някаква неприятност. Телефонът отново звънна, голият Мартин отиде до него и вдигна слушалката.

— Никълъс слуша.

Човекът от другата страна се поколеба, после заговори и той чу познат глас.

— Аз съм, Дан. Знам, че е рано.

По гръбнака на Мартин пробяга ледена тръпка.

— Човекът, застрелян в парка — каза той.

— Откъде знаеш?

— Видях статията във вестника.

— Френската полиция е установила самоличността му.

— И кой е?

— Алфред Нойс.