Алън Фолсъм
Претендентът (126)

47

3:20 сутринта

Скръц! Мартин седна в леглото, когато чу неочакван шум откъм коридора. Ослуша се. Нищо. Той рязко отметна завивките, стана и прекоси тъмната стая, за да подслуша на вратата.

Нищичко. Сигурно беше заспал и беше сънувал нещо или шумът беше долетял от горния етаж, защото кабинетът на Арман беше съвсем близо до входната врата; или просто беше прекалено напрегнат.

3:30 сутринта.

Беше напълно буден. За пръв път от много време насам се сети за Клем. Трябваше отдавна да й се обади, за да й каже какво е станало. Но събитията го бяха повлекли с такава сила, че не му беше останало време. А сега, където и да се намираше в момента — в Амстердам или в Манчестър, не можеше да помни с такива подробности личните й планове, — вече беше твърде късно. Щеше да го направи на сутринта.

3:35 сутринта.

Реймънд. Мисълта, че е възможно да е жив и да е в Париж, не напускаше съзнанието му нито за миг.

3:40 сутринта.

Щрак.

Мартин светна малката халогенна лампа на бюрото на Арман, седна, отвори папката на Дан Форд и намери частта, озаглавена „Декември“. Убийството на Нойс беше подтикнало Форд да започне да се рови в предполагаемото „кремиране“ на Реймънд, но Нойс беше убит преди няколко дни и Мартин нямаше представа какво интересно може да има в папката, освен ако Форд не беше продължил да работи тайно по случая „Реймънд“ в Лос Анджелис. Може би дори се споменаваше другият мъж, Жан-Люк, за когото нито Надин, нито Арман бяха чували от Форд. Това потвърждаваше по-ранното подозрение на Мартин, че Жан-Люк е някакъв познат от онзи тип, на когото репортерите разчитат за пресни слухове. И тъй като Форд доброволно беше излязъл посред нощ, беше ясно, че това, което е искал да обсъди с Жан-Люк, е било сравнително безопасно. Или поне той си бе мислил така.

4:10 сутринта.

Засега не беше намерил нищо интересно, освен нови и нови доказателства за трудолюбието на Дан, което го беше превърнало в прочут репортер. В папката имаше ръкописни бележки и изрезки от вестници от цяла Европа, идеи и конспекти на статии за пет месеца напред. Темите им се простираха от градински изложби през вътрешна и външна политика до медицина, спорт, икономика, социология и шоубизнес.

4:40 сутринта.

Мартин обръщаше страница след страница, докато не попадна на една статия от „Лондон Таймс“, принтирана на компютър. Беше посветена на световния медиен магнат Питър Китнър, когото кралицата беше удостоила с рицарско звание преди почти една година.

Мартин нерешително отдели листа встрани. Това беше отдавнашно събитие. Защо беше поставено в секцията за декември? Той обърна следващата страница и разбра отговора на своя въпрос. Държеше официално меню за вечеря в частен дом. Менюто беше отпечатано на скъпа сиво-бяла хартия с релефни тъмно златисти букви и касаеше церемониална вечеря, която трябваше да се проведе в Париж на 16 януари.

„Carte Commémorative

En l’honneur de la Famille Splendide Romanov

Paris, France — 16 Janvier

151 Avenue George V“

Уменията на Мартин по френски бяха пренебрежимо малки, но не беше трудно да разбере какво чете — специално меню в чест на фамилията Романови за вечерята, която щеше да се състои на авеню Жорж V номер 151 на 16 януари, а названията на почти всички ястия от вечерята завършваха с фразата „по руски“.

Мартин изведнъж осъзна, че 16 януари е днес. Вечерята беше довечера! Бавно, като хипнотизиран, той обърна менюто, за да прочете какво пише на гърба. Най-отгоре на листа, с почерка на Форд, беше написано „Китнър е поканен“. Най-отдолу, със същия почерк, пишеше „Жан-Люк Вабр — меню №1“.

Значи официална вечеря за семейство Романови, вероятно именно тези Романови, за които си мислеше. Руската императорска династия. Русия! Ето пак! И Питър Китнър беше поканен на тази вечеря.

Мартин прочете изрезката от вестника за рицарското звание на Китнър.

„Божичко“, промърмори под нос.

Китнър беше посветен в рицарство в Лондон миналата година, на 13 март, сряда. Нойс беше пристигнал в Лондон именно на 13 март. Дали не беше възможно да е заминал, за да се срещне с Китнър? Беше казал на лондонската полиция, че е в града „по работа“. Мартин се зачуди каква ли работа беше имал предвид и дали следователите се бяха сетили да го попитат за подробности. Дори да го бяха направили, той не си спомняше да е чел нещо подобно в доклада им, а сега очевидно беше твърде късно да им се обади и да поиска да говори с някой от полицаите, които бяха водили разпита. Мартин раздразнено сви ръцете си в юмруци и погледна встрани, като се чудеше какво да направи. Изведнъж се сети на кого можеше да се обади. Някой, който като нищо щеше да знае отговора на неговия въпрос.

Мартин погледна часовника. Беше почти шест без петнайсет, четвъртък сутринта парижко време, значи в Бевърли Хилс беше към осем без петнайсет вечерта в сряда. Той взе сакото си, за да извади мобилния телефон от джоба. Провери първо единия джоб, после другия, а накрая и вътрешния. Телефонът го нямаше. Нямаше представа какво се е случило с него, къде го е изгубил или го е оставил, но това нямаше значение. Погледът му се стрелна към телефона на Арман на бюрото. Не му се искаше да го използва, за да не могат да го проследят обратно до неговия апартамент. Но толкова рано сутринта и след като трябваше да побърза да направи нещо преди вечерята за Романови, той просто нямаше друг избор.

Мартин бързо вдигна слушалката, натисна нулата и поиска да го свържат с американския оператор AT&T. Двайсет секунди по-късно вече разговаряше с бюро „Справки“ в Лос Анджелис, където попита за домашния телефонен номер на Алфред Нойс в Бевърли Хилс. Отговориха му, че номерът не е включен в указателя. Мартин направи гримаса и затвори. В Лос Анджелис към полицията и някои други държавни агенции беше зачислен специален персонал, който можеше да се свързва дори с нерегистрираните абонати. Знаеше го със сигурност, защото много пъти се беше възползвал от тази услуга, докато все още работеше в полицейското управление. Оставаше му само да се надява, че службата продължава да функционира и номерът им не е променен.

Мартин отново вдигна слушалката, натисна нула и пак поиска да го свържат с AT&T. Няколко секунди по-късно имаше линия и той набра номера, който помнеше наизуст. Отговори му мъжки глас, който за негово облекчение го информира, че се е свързал със службата, която му трябваше. Мартин си пое дъх, после се представи като детектив Върмиър от отдел „Убийства“ на ПУЛА и обясни, че е зает с важно разследване в Париж. Човекът му повярва и му продиктува номера на Алфред Нойс, без да задава въпроси. Мартин веднага прекъсна връзката, после отново мина през цялата процедура с AT & T. Набра домашния номер на Нойс и зачака. Надяваше се покрай целия шум около убийството на този номер да не е включен някой телефонен секретар. За негова голяма изненада му отговори женски глас.

— Може ли да говоря с мисис Нойс, моля? — каза той.

— Кой се обажда?

— Детектив Джийн Върмиър от полицейското управление на Лос Анджелис, отдел „Убийства“.

— Аз съм мисис Нойс, детектив. Не се ли обаждахте вече?

Мартин долови колебанието в гласа й и бързо се поправи.

— Да, разбира се, мисис Нойс. Обаждам се от Франция и връзката не е много добра. В момента съм в Париж и продължавам да разследвам убийството на съпруга ви с помощта на местната полиция.

Мартин прокара слушалката по ризата си, за да симулира шума на статичното електричество при лоша връзка. Не знаеше дали ще се получи, но поне трябваше да опита.

— Ало, мисис Нойс? — каза след това. — Чувате ли ме?

— Кажете, детектив.

— Започваме от деня, в който съпругът ви е кацнал в Париж, и се движим назад във времето.

Мартин изведнъж си спомни какво му беше казал Дан Форд по пътя от летището. Тогава тази подробност му се беше сторила маловажна, а може би такава си и беше, но сега имаше шанса да я провери, преди да продължи с останалото.

— Мистър Нойс е взел самолет от Лос Анджелис до Париж, а после оттам до Марсилия, преди да продължи към Монако.

— Аз не знаех за Марсилия, докато вашите хора не ми казаха. Може би просто връзката е била удобна.

— Сигурна ли сте?

— Нали ви казах, че не знам. Почти никога не се интересувах от точния му маршрут. Не съм от този тип съпруги.

Мартин се поколеба. Може би тя имаше право. Може би прекачването до Марсилия наистина му се беше сторило най-удобният маршрут.

— Да продължим още малко назад във времето — каза Мартин, като по този начин достигна до най-важния си въпрос. — Доколкото разбрах, двамата сте били в Лондон миналата година. На тринайсети март, ако трябва да сме точни.

— Да.

— Съпругът ви е казал на лондонската полиция, че е дошъл в града по работа.

— Да.

— Знаете ли за каква работа точно става дума? С кого се е срещал например?

— Не, съжалявам. Бяхме там само няколко дни. Той излизаше сутрин и не го виждах чак до вечерта. Не знам с какво се е занимавал през деня. Той не обсъждаше такива подробности с мен.

— А с какво се занимавахте вие междувременно?

— Обикалях магазините, детективе.

— Всеки ден?

— Да.

— Още един въпрос, мисис Нойс. Вашият съпруг познаваше ли Питър Китнър?

Мартин чу едва доловимо издишване, сякаш въпросът я беше сварил неподготвена.

— Мисис Нойс — притисна я веднага той, — попитах ви дали вашият съпруг е бил приятел на…

— Вие сте вторият човек, който ми задава този въпрос.

Мартин се оживи.

— А кой беше първият?

— Някой си Дан Форд от „Лос Анджелис Таймс“, който се обади на съпруга ми малко преди Коледа.

— Мисис Нойс, трябва да ви кажа, че току-що откриха този мистър Форд убит тук, във Франция.

— О, съжалявам — реагира съвсем искрено тя.

— Мисис Нойс — продължи да я притиска Мартин. — Вашият съпруг познаваше ли Питър Китнър?

— Не, не — отвърна бързо тя. — Точно това каза и на Дан Форд.

— Сигурна ли сте?

— Да, напълно.

— Благодаря ви, мисис Нойс.

Мартин затвори. Беше получил отговора на въпроса си. Когато заяви, че съпругът й не е познавал Питър Китнър, мисис Нойс лъжеше. Не беше чудно, че Форд вече беше задал същия въпрос на Нойс, защото по някаква причина той очевидно се беше интересувал от Китнър и си беше помислил, че между двамата сигурно има някаква връзка. Не беше ясно само защо беше чакал толкова дълго, преди да се опита да го установи със сигурност, освен ако не се беше сдобил със статията за Китнър малко преди Коледа и чак тогава беше направил връзката със съвпадението на датата 13 март. Мартин се почуди дали Форд не се беше опитал да се обади на Китнър, за да го попита за Нойс, и дали той не трябваше да направи същото. За съжаление вероятността да успее да се свърже с човек като Китнър по телефона и да го накара да отговаря на лични въпроси клонеше към нула. Нямаше да успее, дори все още да беше полицай, освен ако не хранеше много сериозно подозрение, че Китнър е извършил престъпление. Нещо повече, ако се опиташе да го направи, рискуваше да предизвика хората на Китнър да разберат кой всъщност се обажда. Така че поне засега трябваше да се откаже от тази идея.

Разговорът на Форд с Нойс беше проведен дълго след като шумотевицата около Реймънд Торн и неговия интерес към бижутера от Бевърли Хилс бяха затихнали. Ако между Нойс и Китнър все пак имаше връзка, което изглеждаше твърде вероятно, на въпроса на Форд и двамата Нойс щяха да отговарят „Не, Алфред Нойс не познава Питър Китнър“ напълно убедително, особено ако се опитваха да скрият факта, че двамата мъже всъщност се познават добре и искат да запазят срещата си в Лондон в тайна. И Форд, който не беше разполагал с нищо по-конкретно от съвпадението в датите, просто беше приел обяснението и беше продължил да си гледа другата работа.

След това обаче беше убит и самият Нойс и полицаите и репортерите сигурно се бяха нахвърлили на вдовицата му с всякакви въпроси. И мисис Нойс, все още разстроена от загубата на съпруга си и изнервена до крайност, беше хваната неподготвена от Мартин и неволно се беше издала, може би защото досега никой друг не я беше питал за връзката между покойния й съпруг и Питър Китнър. Ник Мартин (или по-скоро Джон Барън) имаше твърде голям опит като детектив, за да пропусне неволното ахване и да не го разпознае като знак за изненада.

И така, отговорът беше „да“ — Алфред Нойс наистина беше познавал Питър Китнър. Но по-прецизно зададеният въпрос гласеше: „Дали го беше познавал толкова добре, че да е идвал при него в Лондон миналия март?“ И ако да, защо? И защо точно тогава? По какъв въпрос? И защо и Нойс, и съпругата му отричаха?

А сега Халидей беше убит в Париж, както и Дан Форд, защото беше отишъл да се срещне с човека с менюто — Жан-Люк Вабр, който и да беше той. Мартин изведнъж се запита защо Форд си беше отбелязал, че Китнър е бил поканен на вечерята на Романови, и защо, след като Нойс беше убит и всичко сочеше към някаква руска връзка, дори не му беше споменал за нея.

Отговорът гласеше, че Форд е подозирал нещо, но не е разполагал с доказателства и не е искал да забърква Мартин. Или пък, както и с всичко останало — от къщата на Ъксбридж Стрийт, през „И. М.“ и бар „Пенритс“ до „Москва, 7 април“, та дори и до взетия под наем самолет, — просто нямаше нищо за разбиране, а семейната вечеря на Романови нямаше по-голямо значение от всяко друго светско събитие. В края на краищата това също беше от компетенцията на Форд.

Проблемът беше там, че Мартин вече беше сигурен, че между Алфред Нойс и Питър Китнър е имало някаква връзка. Но каква точно беше тя и дали имаше нещо общо с фамилията Романови, засега не беше ясно.

Почти едновременно му хрумнаха още две неща.

Първото беше въпросът какво точно щяха да отпразнуват на тази вечеря.

Второто беше свързано с това, че менюто бе означено с №1. Дали означаваше, че има и №2? И ако да, по какъв случай? Къде и кога трябваше да се проведе втората вечеря? И ако наистина имаше меню №2, дали Форд не беше отишъл да се срещне с Жан-Люк именно за да го попита за него? Но защо посред нощ и на толкова отдалечено място?

От друга страна, всички тези въпроси вероятно бяха безсмислени, защото Ленар все пак го беше попитал за някаква карта, а не за меню.

Мартин отново погледна към листа в ръцете си.

„Carte Commémorative“

Carte? Какво точно означаваше това?

До лампата на бюрото на Арман имаше малка купчинка книги. Всичките бяха на френски, с изключение на една — френско-английски речник. Мартин бързо го отвори на С. Намери „carte“ на шестата страница от думите с тази буква. Думата означаваше „меню“; „картичка“ и… „карта“!

Карта!

Може би Коваленко просто си беше превел думата грешно и Форд и Жан-Люк бяха разговаряли не за „карта“, а за меню!

Мартин остави речника и прерови цялата папка на Форд, като търсеше допълнителни документи, касаещи второ меню, Китнър, Романови или Жан-Люк Вабр. Не откри нищо, докато не се натъкна на голям плик, на който с молив беше написано „Китнър“. Вътре имаше цяла поредица от ксерокопия на статии за Питър Китнър, преснимани от най-различни вестници по света. Повечето бяха илюстрирани с фотографии на високия елегантен белокос мъж и бяха написани на английски, но имаше и няколко на други езици — немски, италиански, японски и френски. Мартин ги прегледа набързо и установи, че повечето са хвалебствени биографични материали за Китнър, семейството му, британското му рицарско звание, сравнително скромния му произход (беше син на швейцарски часовникар) и разрастването на медийната му империя. Доколкото можеше да види, нямаше никаква следа, която да подсказва защо би бил гост на семейна вечеря на Романови, като се изключи очевидният факт, че е сър Питър Китнър и вероятно фигурира автоматично в списъка на поканените на хиляди подобни официални събития по целия свят. Колкото до второто меню или Жан-Люк Вабр, за съжаление на Мартин в папката нямаше нищо за тях.

Най-сетне той прибра изрезките и я затвори. Уморен и обезкуражен от факта, че не беше открил нищо съществено, Мартин се готвеше най-сетне да си легне, когато очите му се спряха на бележника на Халидей и той изведнъж се почуди дали в хаотичната маса от листове и бележки няма нещо, което да е пропуснал. Може би Халидей също беше попаднал на някаква следа за Романови или Китнър.

Той отвори бележника и започна да го преглежда отново, като този път търсеше нещо за Китнър, Романови, Жан-Люк Вабр или някакво меню.

5:20 сутринта.

Напълно изтощен, но без да е открил нищо, той стигна до последната страница. Останаха само допълнителните хвърчащи листчета, натъпкани отзад, които беше започнал да преглежда преди. Мартин въздъхна дълбоко, мобилизира се за последен път и отново ги извади. Пак започна със снимките на децата на Халидей и пътническите чекове, после ксерокопираните самолетни билети и паспорта. Отвори паспорта, без да се замисля. Халидей го погледна от снимката. Мартин й хвърли едно око и се канеше да затвори паспорта, но не го направи. Привлече го нещо особено в погледа на Халидей. Сякаш убитият детектив едва ли не се опитваше да го достигне от отвъдното и да му каже да продължи да търси. Но къде? Вече беше видял всичко. Мартин бавно затвори паспорта, прибра го при останалите листове и отвори бележника, за да ги прибере обратно.

Едва тогава забеляза необичайната издутина на мястото, където задната корица се прибираше в кожената подвързия. Отначало си помисли, че е просто гънка в картона, и се опита да я изглади, за да напъха листовете и снимките по-лесно в джоба. Но гънката не се изглади.

— О, по дяволите — изруга уморено и почти се отказа.

После обаче осъзна, че издутината не е просто гънка в картона. Той измъкна корицата и отвори кожения джоб. Вътре се криеше малък пакет намачкани пощенски картички, пристегнати с ластик. Той бързо го извади и свали ластика. Картичките се разпиляха по бюрото. Между тях се криеше една компютърна дискета.

Сърцето на Мартин подскочи. Той си пое дълбоко въздух, после пусна компютъра на Арман. Вкара дискетата и я отвори. Единственият файл, записан на нея, беше озаглавен „Глупости“ и той въздъхна разочаровано. „Глупости“ — сигурно беше някоя компютърна игра или книжка с вицове, която някой беше подарил на Халидей, а той дори беше забравил за нея.

Беше разочарован, но все пак реши да отвори файла. Съдържанието му се появи на екрана и разочарованието го напусна напълно.

— Божичко — промърмори на себе си.

„Глупости“ всъщност беше копие от липсващото досие на Реймънд от полицейското управление в Лос Анджелис. Имаше ясни портретни снимки и пръстовите му отпечатъци. Както знаеше Мартин, това бяха единствените копия от пръстовите му отпечатъци, които бяха останали в света.

5:50 сутринта.

Мартин бързо затвори файла и изключи компютъра. После отново прибра дискетата между картичките, стегна ги с ластика и ги прибра в бележника на Халидей, като на свой ред стегна и него с по-големия ластик. Въпросът беше какво да прави сега. Трябваше да поспи поне малко, но освен това трябваше някак си да скрие тази информация. Сети се за двора, към който гледаше трапезарията на Арман.

Мартин бързо се изправи и взе бележника на Халидей и папката на Форд. После внимателно отвори вратата и излезе в тъмния коридор.