Алън Фолсъм
Претендентът (62)

62

12:35 следобед

Реймънд мълчаливо седеше на задната седалка на едно такси, което зави от булевард „Олимпик“ по Бънди Драйв и се насочи към Сайта Моника.

Беше взел мерцедеса на Алфред Нойс, за да отиде сам до летището, но едва беше излязъл от алеята, когато осъзна, че жената от магазина на Нойс вероятно знае каква кола кара шефът й и дори каква е на цвят. Полицаите веднага щяха да забележат, че не е паркирана на алеята, и да я обявят за издирване. Така че всеки опит да стигне с нея на разстояние, по-голямо от няколко пресечки — да не говорим за разстоянието от Бевърли Хилс до Санта Моника в натовареното движение по обяд, — щеше да бъде все едно да напише със светещ оранжев флумастер на стъклото: „Вътре има опасен престъпник!“

По тази причина той беше паркирал на половин километър от апартамента и беше пуснал ключовете в една шахта. Пет минути по-късно, облечен с ленения костюм и панамената шапка на Алфред Нойс, беше прекосил Родео Драйв и беше влязъл в елегантното фоайе на хотел „Бевърли Уилшър“. След две минути застана на задния изход за автомобили и изчака един портиер да му извика такси. Шейсет секунди по-късно беше в самото такси, което се отдалечаваше от хотела.

— Хотел „Шътърс ет дъ Бийч“ в Санта Моника — каза той на шофьора на английски, но с тежък френски акцент. — Знаете ли къде се намира?

— Да, сър — отвърна шофьорът, без да го поглежда. — Знам къде е.

След двайсет минути Реймънд слезе от таксито пред луксозния хотел на брега на океана и влезе във фоайето. Пет минути по-късно излезе през една странична врата и се качи в друго такси, което чакаше до бордюра.

— Летище „Санта Моника“ — каза с испански акцент.

— Habla listed espanol? — попита го шофьорът мексиканец.

„Говорите ли испански?“

— Si — отвърна Реймънд. — Si.

12:40 следобед.

Колата излезе от Бънди Драйв и пое по тясна улица покрай телена ограда, зад която се виждаха спрени частни самолети. Подминаха един изход и шофьорът зави по следващия.

После забави ход и Реймънд се наведе напред, за да огледа терминала и самолетите, спрени на пистата зад него. Всички бяха малки, витлови, нямаше нито един реактивен. И нито един от тях не изглеждаше собственост на компания за чартърни полети. Той погледна часовника си и се запита дали самолетът, изпратен от Жак Бертран, не е закъснял, дали не е имало някакво недоразумение или дори повреда.

Двумоторна „Чесна“ се отдели от далечния край на пистата и излетя. Но къде беше неговият самолет? Реймънд усети, че пулсът му се ускорява, а на горната му устна избива пот. Какво трябваше да направи, да слезе от колата и да чака? Да се обади на Бертран в Цюрих? Какво?

„Успокой се — заповяда си той. — Успокой се и чакай.“

Наближаваха терминала и шофьорът направи широк завой, за да заобиколи друго такси, а после зачака колите пред него да помръднат. Точно в този момент Реймънд го видя: голям сребрист реактивен „Гълфстрийм“ с надпис в яркочервено и черно, който гласеше „Уест Чартър Еър“. Беше спрян на пистата от далечния край на терминала, а вратата му беше отворена. До него стояха двама униформени полицаи и разговаряха с някакъв техник.

— По дяволите, пак ченгета — измърмори шофьорът мексиканец на испански.

Три синьо-бели полицейски коли от Сайта Моника бяха паркирани точно пред сградата на терминала, а пред входа стояха униформени полицаи. Оттук нямаше как да види с какво се занимават.

— Започна да ми писва — оплака се шофьорът. — Не знам кой е онзи тип, но направо ни вгорчи живота. Надявам се да го хванат, при това скоро, нали тъй?

Той се извърна, за да погледне Реймънд.

— И аз се надявам да го хванат — отвърна Реймънд на испански. — Благодаря, ще сляза тук.

— Добре.

Шофьорът спря до бордюра на петдесет метра от входа.

— Gracias — каза Реймънд, плати с американските долари на Йозеф Шпеер и слезе.

После изчака таксито да се отдалечи, като се питаше дали няма друг начин да се качи на самолета, при който няма да му се наложи да минава покрай полицията, и дали ще успее да ги измами, като се преструва на мексикански бизнесмен и говори на испански.

Когато се приближи, забеляза двама полицаи, седнали в най-близката патрулка. До вратата на терминала стояха четирима други и Реймънд можеше да види с какво се занимават. Проверяваха документите на всички, които влизаха на летището. Щеше да бъде лесно, ако паспортът, поръчан на Бертран, който със сигурност беше в самолета, беше у него. Но всеки опит да обясни кой е, без да разполага с паспорта, щеше да привлече прекалено много внимание. Полицаите щяха да започнат да го разпитват, а те със сигурност разполагаха със снимката му. Той погледна към гълфстрийма през телената ограда. Пилотите разговаряха и го чакаха, но той нямаше как да стигне до тях. Реймънд се поколеба и се отказа. Обърна се и тръгна в обратната посока.