Алън Фолсъм
Претендентът (154)

75

Париж, авеню Ош 127, петък, 17 януари, 3:14 сутринта

Великата княгиня Катерина Михайловна лежеше будна в мътната светлина на нощната лампа и разсеяно се взираше в светещите цифри на часовника до леглото. Беше видяла настъпването на всяка нова минута от един и половина, когато си беше легнала. Вече не помнеше колко пъти отново беше разигравала в главата си събитията от изминалата вечер. Дълбокото й огорчение, че е била предадена от „добрите си приятели“, кмета на Москва и православния патриарх, дори не беше толкова важно. Повече я тревожеше друго — защо нито един от тях, нито един друг член на фамилията Романови, с изключение на принц Димитрий, не знаеше за Питър Китнър или за действителните събития след екзекуцията в дома на Ипатиеви? Тя разбираше съображенията за сигурност и тайната, която трябваше да опази живота на истинския царевич, но според нея нямаше причина истината да се укрива от всички Романови, с изключение на Димитрий. Защо бяха скрили не само за съществуването на Китнър, за истинската му самоличност и самоличността на баща му, но и за решенията, взети от руския парламент и президента на Русия, които толкова дълбоко щяха да променят живота на цялата фамилия? Щрак.

3:15 сутринта.

Тя си спомни реакцията на своя син, когато въведоха Питър Китнър и обявиха кой е. Спомни си, че въпреки всичките си години на подготовка и непоколебимото очакване, че ще стане цар, той не се беше издал по никакъв начин. Дори не беше мигнал. Той нямаше да седне на руския трон, но щеше да се подчини на волята на човека, който щеше да го направи. Това беше негов дълг и негова привилегия. Точно в този момент майка му беше осъзнала, че едва на двайсет и две години княз Сергей Петрович Романов беше повече руснак от всички тях.

3:16 сутринта.

Тя чу как майка й неспокойно се размърда в съня си на леглото до нея. Силен порив на вятъра разтърси прозорците, в които постоянно се блъскаше тежкият сняг. Трябваше да й кажат — ако не друг, то поне кметът. Но той не го беше направил. Защо не й беше казал, защо я беше подвел? Изведнъж й хрумна едно възможно обяснение — защото в цялата история е бил замесен и някой друг. Някой, на когото и кметът, и патриархът дължаха повече вярност и уважение. Но кой? Щрак.

3:17 сутринта.

Изведнъж всичко потъна в мрак.

— Какво стана? — попита майка й и седна в леглото.

— Нищо, майко — отвърна княгиня Катерина Михайловна. — Спря токът. Заспивай.