Алън Фолсъм
Претендентът (195)

21

Той отново закрачи из стаята. Този път мислите му се насочиха към похитителите му. Кои бяха те, кои можеха да бъдат, какво ги подтикваше? Търсеше някакво слабо място, което е пропуснал, от което не се е възползвал по-рано. Върна се в спомените си и анализира поведението им от момента, в който бяха поели контрол върху него в Ротердам, после го проследи през дните и седмиците досега. Независимо колко интензивни ставаха разпитите и независимо от мрака, в който го държаха постоянно, никога не бяха употребявали физическо насилие, с изключение на някой и друг шамар. Тактиката им беше просто да го разпитват, а после да го изолират и да оставят собствения му мозък да свърши тяхната работа. Не знаеше и защо му дадоха телевизора. Може би просто се опитваха да се държат човешки. Или пък имаха друга идея, която той не можеше да разбере. Във всеки случай не го бяха измъчвали физически, дори го хранеха и му осигуриха тоалетна и умивалник, за да поддържа личната си хигиена. Всичко това го накара да започне да се пита дали всъщност бяха терористи или наркотрафиканти — може би по-скоро бяха от категорията на онзи „водач“, т.е. трафиканти на хора, и към този момент вече бяха установили със сигурност, че той не е голямата риба, на която се бяха надявали, и се чудеха какво да правят с него.

Дали бяха опасни? Разбира се. Занимаваха се с твърде рискования и крайно нелегален бизнес да транспортират хора без лични документи между държави, които бяха в състояние на висша бойна готовност срещу терористични атаки, и продължаваха да го правят в обстановка на безпрецедентно сътрудничество между полицейските служби. Не можеха да се занимават с това без сериозни връзки с организираната престъпност. Така че се страхуваха не само да не ги хванат, но трябваше да се съобразяват и с гангстерите, на които плащаха да ги защитават.

Беше сигурен, че са го задържали, защото са го помислили за добър улов — плячка, от която можеха да спечелят както пари, така и престиж. Същевременно Мартин изобщо не се съмняваше, че ако ги притиснат и помислят, че полицията ги атакува, те просто щяха да го изведат, да го убият и да зарежат трупа му в най-близката канавка или строителна площадка, която успеят да намерят.

Мартин реши, че най-големият им страх, като се изключи това да не се провалят пред гангстерите, с които работеха, беше да не ги хванат. Може би най-правилната тактика всъщност беше да им разкрие коя е Ребека и да ги попита какво ще се случи според тях, ако се разбере, че държат в плен зетя на бъдещия руски цар. Да ги попита и какво ще се случи, ако ги предадат на личните телохранители на царя, ФСО, и може би дори да спомене името на полковник Мурзин, за да ги убеди, че говори истината, а после да подчертае заплахата си и с предположението, че Мурзин на свой ред можеше да ги предаде на руската Федерална служба за сигурност, ФСС, наследника на КГБ. В такава ситуация нямаше съмнение какво ще се случи. Щяха да се отнесат с тях с изключителна суровост.

Но тази тактика в най-добрия случай беше изстрел в тъмното, защото с изключение на няколко имена, които знаеше, и поканата му на официалната вечеря на царевича, той не разполагаше с абсолютно никакви доказателства. Това щеше да бъде блъф от най-висш ранг и ако грешеше и те всъщност бяха терористи или наркотрафиканти, просто щеше да потвърди онова, на което се бяха надявали през цялото време — че е сериозна плячка, — и за миг щеше да се озове в още по-неприятна ситуация от досегашната.

От друга страна, ако беше прав и те наистина не бяха нищо повече от контрабандисти на хора, може би щяха да се изплашат достатъчно, за да го пуснат, най-малкото за да се измъкнат от една потенциално катастрофална ситуация.

Не беше кой знае каква тактика, но не разполагаше с друга. В крайна сметка всичко опираше до два прости въпроса. Беше ли готов да заложи живота си и живота на Ребека на преценката си за тези хора? И ако да, беше ли достатъчно добър актьор, за да изиграе ролята? Отговорът и на двата въпроса беше един и същ.

Нямаше друг избор.