Алън Фолсъм
Претендентът (179)

5

Руското Министерство на правосъдието, 7:55 сутринта

Коваленко не се обади на Ленар след половин час, както беше обещал. Единственият човек, на когото позвъни, беше прекият му началник — 52-годишната Ирина Маликова, майка на пет деца и главен следовател в Министерството на правосъдието. Трябваше да разговаря с нея, в сигурния й кабинет в сградата на министерството, възможно най-бързо.

Искаше да й каже онова, което досега не си беше позволил да сподели с никого, защото звучеше твърде фантастично и той не разполагаше с абсолютно никакви доказателства за него. Сега обаче чувстваше, че няма друг избор, освен да го разкрие, защото въпросът пряко засягаше националната сигурност. Щеше да й каже, че Александър Кабрера, прекият наследник на императорския трон, най-вероятно беше умопобърканият Реймънд Оливър Торн — човекът, отговорен за смъртта на членовете на фамилията Романови на американския континент миналата година, както и за убийствата на Фабиен Кюрте в Монако и Алфред Нойс, бившия детектив от полицията в Лос Анджелис Джеймс Халидей, кореспондента на „Лос Анджелис Таймс“ Дан Форд и още двама души в Париж и Цюрих. А също така, и в това нямаше никакво съмнение, за убийството на Никълъс Мартин във вила „Енкрацер“ в Давос.

Това, което му каза посивялата, синеока Ирина Маликова в своя кабинет без прозорци на третия етаж в безличната строга сграда на улица „Воронцово поле“ 44, беше строго секретно за останалата част от света, но вече познато за хората от вила „Енкрацер“.

— Сеньор Кабрера не е просто пряк наследник на царската линия — обясни Ирина Маликова. — Той вече е царевич. Сър Питър Китнър Михайлович Романов официално е абдикирал в полза на първородния си син още вчера.

— Какво?

— Да.

Коваленко беше потресен. Почти всички хипотези на Мартин се бяха сбъднали.

— И така, инспекторе, би трябвало да е повече от очевидно, че не е възможно първият царевич на Русия от революцията насам да е долен престъпник. Масов убиец.

— Госпожо инспектор, имаме проблем. Аз съм почти стопроцентово сигурен, че е същият. А след като сравним пръстовите му отпечатъци, всякакви съмнения ще се разсеят.

— И как ще стане това?

— Притежавам една дискета. Тя беше на бивш детектив от отдел „Убийства“ на полицейското управление в Лос Анджелис, който беше убит в Париж. На нея е записано оригиналното досие на Реймънд Торн от ПУЛА — заедно със снимката и пръстовите му отпечатъци. Ще трябва просто да свалим пръстови отпечатъци от Кабрера, за да знаем със сигурност.

— Торн е мъртъв — каза решително Ирина Маликова.

— Не — възрази твърдо Коваленко. — Имам всички основания да смятам, че той и Кабрера са един и същ човек. Лицето му е променено с пластична операция, но не и пръстовите му отпечатъци.

Маликова се поколеба, като го гледаше изпитателно.

— Кой друг знае за дискетата? — попита накрая.

— Знаехме само аз и Мартин.

— Сигурен ли си?

— Да.

— И няма копия?

— Не ми е известно.

— Къде се намира дискетата в момента?

— Пътува по пощата — изпратих я на собствения си адрес от Цюрих миналия петък.

— Когато пристигне, веднага ми я донеси. Няма значение в колко часа. И не казвай на никого за нея, това е най-важното. Абсолютно на никого. — Ирина Маликова го изгледа строго, за да подчертае колко е важна тази заповед; после изражението й омекна и тя се усмихна. — А сега си върви у дома при семейството. Твърде дълго отсъства.

Това беше краят на разговора и Маликова се обърна към компютъра си, за да извади някакъв файл на екрана. Коваленко обаче не беше приключил.

— Мога ли да ви задам още един въпрос, госпожо главен инспектор? — каза тихо. — Защо бях свален от случая?

Ирина Маликова се поколеба, после се обърна към него.

— Нареждането дойде отгоре.

— От кого?

— „Участието на служители на Министерството на правосъдието в разследване на случаи извън територията на страната следва да бъде прекратено незабавно.“ Пишеше само това, инспекторе. Нямаше обяснение.

— Никога няма — усмихна се леко Коваленко, после енергично се изправи. — Смятам да прекарам известно време със семейството си. Когато получа дискетата, ще ви уведомя.

С тези думи Коваленко напусна кабинета и тръгна по дългия коридор. Слезе с асансьора до първия етаж и показа личната си карта на човека зад стъклената преграда. Чу се звънец и вратата пред него се отвори. Миг по-късно той пристъпи в сивия московски ден. Беше студено и пръскаше мокър сняг — същото време като в Швейцария, когато двама от хората на Мурзин го бяха откарали от вила „Енкрацер“ и го бяха качили на влака за Цюрих, като бяха оставили Мартин сам срещу Александър Кабрера.

Но чак сега, когато излезе от министерството и тръгна по сивите, притъмнели и заснежени московски улици, Коваленко осъзна колко много го беше заболяло от новината за смъртта му. Никълъс Мартин беше мъртъв. Струваше му се невъзможно, но не беше така.

— Приятел ли ти беше? — бе попитала Татяна и той бе отвърнал „да“, без да се замисли.

И наистина беше така. Почти не го познаваше, но по някаква причина чувстваше Мартин по-близък, отколкото много други хора, с които дружеше от години. В гърлото му изведнъж се надигна буца.

— Край — каза горчиво на глас. — Това е всичко.