Алън Фолсъм
Претендентът (33)

33

10:50 сутринта

Ако не изгубиш вяра в себе си, пътят сам ще ти се разкрие. Баронесата беше права. Пътят му се разкри почти мигновено.

Започна с простото разсъждение, че ако полицията беше успяла да го проследи толкова надалеч, медиите също щяха да са надушили историята. Реймънд включи телевизора с намерението да открие някакъв новинарски канал, от който да разбере какви са намеренията на органите на реда.

Наложи му се да разбере много повече, и то за съвсем кратко време. Почти по всички канали вървяха видеозаписи от минутите непосредствено след престрелката до сградата на съда. Той видя покритите трупове на заместник-шерифите, съдебния пристав, униформената полицайка и човека, когото беше удушил на стълбището, за да му вземе черното яке. Качваха ги в полицейски микробуси, един по един. Провеждаха се интервюта с шокирани, разярени полицаи и също толкова шокирани, побъркани от ужас цивилни граждани. Излъчваха записи от въздуха, на които се виждаше преследването по претъпканите улици на града, а веднага след тях — интервюта с чернокожата тийнейджърка и майка й. После се появиха и новинарите, за да обявят предупреждението за „въоръжен и изключително опасен престъпник, издирван от закона“, което беше издал официално командирът на Отряд 5–2 Арнолд Макклачи. Следваха описанието му и увеличена снимка, взета от досието му в ареста на ПУЛА. Гражданите се умоляваха да окажат съдействие на полицията, като веднага се обадят на 911, в случай че го забележат.

Реймънд неволно отстъпи крачка. Мащабите на случилото се го изумиха. Баронесата наистина беше права. Господ го изпитваше, нареждаше му да се издигне над света и да открие път за спасение. Но откъдето и да минаваше този път, едно беше безпощадно ясно — Реймънд вече не можеше да си позволи лукса да се крие още цял ден, докато чака частния самолет да го прибере от летището в Санта Моника. Трябваше да се добере до Нойс, да му вземе ключа и да научи адреса на френската банка, в която се намираше въпросният сейф, а после да го убие, да се измъкне от Лос Анджелис и да потегли за Европа възможно най-бързо. Това означаваше по някое време днес вечерта. Предвид броя на полицаите, които щяха да се опитат да му попречат да го направи, начинанието изглеждаше трудно, почти невъзможно. Но той нямаше избор; бъдещето на всичко, което планираха толкова отдавна, зависеше от неговия успех. Как щеше да го постигне, беше съвсем друг въпрос.

Започнаха реклами и той смени канала с надеждата да научи от репортажите още нещо, което да му подскаже път за бягство. Неволно попадна на вътрешния канал на хотела, по който вървеше дневното разписание на различните събития и организирани развлечения, които се провеждаха този ден в „Уестин Бонавентура“. Канеше се да превключи отново, когато забеляза съобщение за приема в чест на пристигането на „Университет Щудент Хьохсте“, група гостуващи немски студенти, който се провеждаше в една от банкетните зали точно в този момент.

Десет минути по-късно Реймънд влезе в залата, с пригладена назад коса, все така облечен в костюма на убития консултант от Ню Джърси и с куфарче в ръка. В него се намираха паспортът и мобилният телефон на Чарли Бейли и една от 9-милиметровите берети. Втората беше пъхната в колана му, скрита от сакото.

Реймънд спря на прага и се огледа. В залата имаше около четирийсет студенти и трима-четирима екскурзоводи, които пиеха кафе и похапваха сандвичи от бюфета. Говореха на немски. Бяха на възраст от осемнайсет до двайсет и пет години, поравно момчета и момичета. Изглеждаха щастливи и безгрижни и бяха облечени като всички студенти навсякъде по света — джинси, тениски, тук-там по нещо кожено, обица на пъпа или ярко оцветена коса.

Освен че бяха приблизително на неговата възраст и Реймънд свободно говореше немски, така че с лекота можеше да се слее с тях, тези хора имаха и още две преимущества, които можеха да му свършат чудесна работа. Разполагаха с международни паспорти и с поне по една кредитна карта, която не само можеше да послужи като документ за самоличност, но и да му купи самолетен билет за презокеански полет. Просто трябваше да намери един от тях, в ролята на който да влезе успешно.

Трябваше да подходи небрежно и той направи точно така, като първо се отби до масата с храната, взе си една чаша за кафе и я напълни от голямата посребрена кана, а после — с чинийката и чашата кафе в ръка — отново мина в дъното на залата, като създаваше впечатление, че просто е още един от екскурзоводите и има пълното право да бъде там.

Обърна се и внимателно огледа помещението за втори път. Точно в този момент мъж в тъмен костюм и медна табелка с името на ревера влезе през главния вход, плътно следван от сержант от специалните части с предпазен шлем и противокуршумна жилетка. Реймънд спокойно се извърна и остави куфарчето на пода. С лявата ръка продължаваше да държи чинийката и чашата с кафе, дясната се плъзна под сакото и спря на дръжката на пистолета.

Двамата огледаха залата; после един по-възрастен мъж, вероятно от екскурзоводите, остави групичката студенти, с която разговаряше, и ги доближи. Тримата разговаряха известно време, като екскурзоводът сочеше студентите в залата. Сержантът от специалните части изведнъж прекрати разговора и тръгна към бюфета, като оглеждаше лицата на хората. Реймънд отпи от кафето, без да помръдне от мястото си. След миг полицаят се обърна и каза нещо на събеседниците си. После двамата със служителя от хотела си тръгнаха, а екскурзоводът се върна при студентите.

В същия миг Реймънд забеляза подходящия човек — висок, строен младеж с тениска, джинси и джинсово яке, който стоеше отстрани и си бъбреше с една привлекателна млада жена. На едното му рамо беше преметната раница, а русата му коса беше боядисана в лилаво. Беше по-млад от Реймънд, но структурата на тялото му и изражението на лицето бяха достатъчно близки до тези на Реймънд, за да свършат работа, особено предвид на прословутото ниско качество на паспортните фотографии. Оцветената коса можеше да предизвика проблеми — сигурно щеше да се наложи да боядиса собствената си коса, а това можеше да привлече излишно внимание към него по-късно, — но младежът беше най-добрият кандидат за двойник в стаята, а времето беше от съществено значение, така че щеше да се наложи да се справи някак си с косата.

След няколко секунди младежът се отдалечи от момичето и отиде до централната маса, която преливаше от сладки, сандвичи и пресни плодове.

Реймънд вдигна куфарчето си и го последва. Докато редеше пъпеш и грозде в чинията си, той подхвана приятелски разговор на немски. Обясни на момчето, че е родом от Мюнхен, работи като актьор и в момента живее в този хотел, защото снима в Лос Анджелис филм, в който той играе лошият, а Брад Пит — добрият. Чул случайно, че една немска група има събиране в тази зала, и тъй като му било особено скучно, а нямал снимки тази сутрин, решил да се присъедини към тях — ако не за друг о, то поне да си побъбрят за родината.

Момчето отвърна веднага, топло и с чувство за хумор. Само за няколко минути Реймънд разбра, че е попаднал на златна мина. Младият германец беше не просто дружелюбен като всички останали, а се оказа истински маниак на тема холивудски филми. Довери му, че най-съкровената му мечта е самият той да стане актьор; нещо повече, според светкавичното му признание той бил хомосексуалист и — тук момчето откровено огледа добре облечения, неприлично красив Реймънд — винаги бил готов за приключения.

Реймънд не можа да сдържи усмивката си. Беше отворил капана и зайчето беше скочило в него. Щрак! Беше почти подозрително лесно.

Реймънд на свой ред влезе в ролята на хомосексуалист и отведе младежа, който се казваше Йозеф Шпеер и беше от Щутгарт, на една маса в ъгъла, където да седнат на спокойствие. Докато младият Йозеф флиртуваше с него, Реймънд също изпълняваше своя малък танц. Искаше да го накара да му покаже паспорта и шофьорската си книжка под претекст, че ако смята да пробие като актьор в киното или телевизията, той трябва да бъде фотогеничен и макар снимките за документи обикновено да не представят човека в най-добра светлина, кастинг директорите често използват точно тях именно поради тази причина, за да се види как се представя лицето на съответния човек при възможно най-лоши условия. Всичко това беше абсолютна лъжа, разбира се, но свърши работа, защото наивният Шпеер въодушевено отвори раницата си и му показа както паспорта, така и шофьорската си книжка, за да демонстрира своята фотогеничност. Снимката в паспорта беше с ниско качество, както и подозираше Реймънд, така че ако боядисаше косата си в лилаво и се преструваше на Шпеер, беше доста вероятно да мине за него. Шофьорската книжка, макар че също беше полезна, не беше толкова важна. Реймънд просто искаше да се увери, че Шпеер разполага с кредитни карти. И когато младият германец отвори портфейла си, Реймънд видя поне три; дори само едната от тях, „Мастъркард“, щеше да му бъде предостатъчна.

Реймънд сниши глас и погледна младия немец право в очите, като за миг се превърна от изкушение в изкусител. Заяви на Йозеф, че го смята за много привлекателен, но никога не би си позволил среща от такъв тип в хотела, където е отседнал, защото по този начин може да се превърне в мишена за изнудване. Ако искаха да се отдадат на „взаимно опознаване“, както се изрази Реймънд, беше най-добре да го направят някъде далеч от „Бонавентура“. Шпеер се съгласи и след няколко секунди те излязоха от банкетната зала и поеха към фоайето.

На прага Реймънд замръзна за миг. Фоайето беше изпълнено с притеснени, раздразнени гости на хотела. Зад тях, разпределени по всички изходи, се виждаха десетина униформени полицаи.

— Какво става тук? — попита Шпеер на немски.

— Сигурно издирват хомосексуалисти — пошегува се Реймънд, като трескаво се чудеше какво да предприеме.

После забеляза хотелския служител в тъмния костюм, който беше проверил банкетната зала заедно със сержанта от специалните части. Реймънд помъкна Шпеер към него и с тежък немски акцент го попита на английски какво става. Служителят му обясни, че полицията издирва някакъв убиец. Специалният отряд претърсваше хотела етаж по етаж, за да евакуира гостите. Реймънд преведе разказа му на немски за Шпеер и после отново се обърна към хотелския служител, за да му обясни, че бързат за специално уредена екскурзия във филмовите студия на „Юнивърсъл“, и да го попита дали ще бъде безопасно да тръгнат веднага.

Човекът ги огледа за миг, после извади радиостанция и заговори по нея, като съобщи на колегата си от другата страна, че при него има двама студенти от немската група, които имат уговорена среща и искат да напуснат сградата. След няколко секунди сержантът от специалните части си проби път през тълпата. Реймънд преглътна тежко.

— Тези са от студентската група — обясни човекът от хотела. — Току-що излязоха от банкетната зала.

Сержантът огледа внимателно първо единия, а после и другия. Реймънд запази самообладание. После радиостанцията на сержанта изпука, той отвърна нещо на полицейски жаргон и хвърли поглед на хотелския служител.

— Добре, изкарайте ги през задния вход.

— Danke — каза тихо Реймънд зад гърба му.

Двамата последваха служителя на хотела през фоайето и покрай един полицай към задния вход, от който се излизаше на друга улица, вече проверена от полицията.

— Благодаря — повтори Реймънд със силен немски акцент.

После двамата с Йозеф Шпеер излязоха на яркото слънце на Калифорния и необезпокоявани от нищо тръгнаха към колата на Чарли Бейли, паркирана на две пресечки по-надолу.

Колата, в чийто багажник все още беше скрит трупът на консултанта от Ню Джърси.

11:30 сутринта.