Алън Фолсъм
Претендентът (102)

22

Дан Форд го чакаше на летището и когато Мартин приключи с митническата проверка, двамата подкараха към града в малкия му бял ситроен с две врати.

— Двама тийнейджъри открили тялото на Нойс в парка „Монсо“, в някакви храсти близо до станцията на метрото. — Дан Форд натисна педала на газта и се понесе по магистрала А-1 към центъра на Париж. — В същото време съпругата на Нойс помолила хората от хотела да проверят къде се намира, защото не можела да се свърже с него. Именно те се обадили в полицията. Доста бързо направили връзката. Нойс дошъл в града по работа — продължи той. — Хотелът, където отседнал, бил доста близо до парка. Той взел самолет от Лос Анджелис до Париж, а после се прекачил на друг полет до Марсилия, откъдето пък взел такси до Монте Карло, преди да се върне в Париж. В Монте Карло купил диаманти на стойност двеста и петдесет хиляди долара. Изчезнали са.

— Полицията разполага ли с някаква ясна следа?

— Нойс е бил измъчван, преди да го убият.

— Измъчван ли?

Форд кимна.

— Как точно?

Мартин си спомняше за братята Азов от Чикаго и хората, убити в Сан Франциско и Мексико Сити. Всичките бяха измъчвани, преди да ги застрелят.

Реймънд! Името го прониза като куршум. Но той осъзнаваше, че това е лудост, и не каза нищо.

— От полицията не съобщиха подробности. Дори да знаят нещо повече, мълчат. Филип Ленар, инспекторът, когото назначиха да разследва този случай, знаеше, че преди съм бил криминален репортер в Лос Анджелис, и когато му казах, че вече съм се занимавал със случая на Нойс, той ме помоли да държим връзка, ако възникнат някакви въпроси. Според мен, ако техниката на измъчване имаше значение или имаше нещо друго по-специално, той щеше да ми каже.

Форд смени платната и намали скоростта. Мартин не го беше виждал от началото на есента, когато двамата с Надин изненадващо се бяха появили в Манчестър, за да се похвалят с новината за очакваното бебе. Пет месеца по-късно бързо приближаващата отговорност на млад баща, изглежда, не му се отразяваше особено. Продължаваше да носи смачкано синьо сако, бежови панталони и очила с рогови рамки и все така гледаше на света и своето място в него с неутолим интерес и жажда за живот. Освен това, изглежда, за него нямаше особена разлика къде ще живее — Калифорния, Вашингтон и Париж му прилягаха в еднаква степен.

— В Лос Анджелис знаят ли за Нойс? — попита Мартин.

Форд кимна.

— Хората от отдел „Убийства“ са говорили с жена му и с детективите от полицията в Лондон, които са го разпитвали предишния път. А после и с Ленар тук, в Париж.

— Отдел „Убийства“? Тоест Върмиър?

Форд го погледна за миг.

— Не знам дали е бил Върмиър.

— И какво е станало?

— Жената на Нойс казала, че няма представа кой може да го е извършил и дали е възможно случаят да има връзка с предишните събития. Подозирала, че става въпрос за обикновен грабеж, който е завършил трагично. В лондонската полиция разполагали единствено със записа от разпита на Нойс миналата година, в която той разказват една и съща версия без противоречия, подкрепена и от жена му — че е отишъл в Лондон по работа, че няма представа кой е Реймънд или защо е ходил в магазина и апартамента му и че единствената причина името му да фигурира в бележника с адреси и телефони на братята, убити от Реймънд в Чикаго, е, че веднъж той се възползвал от услугите им като шивачи и поръчал да му изпратят сметката в Бевърли Хилс.

— Братята са били руснаци. Някой свърза ли се с руските следователи, които дойдоха в Лос Анджелис след смъртта на Реймънд? Убийството на Нойс може да хвърли някаква нова светлина върху целия случай.

— Не знам. Дори да са идвали, нито Ленар, нито хората му споменават за това.

Дан Форд отпусна педала на газта. Премина през кръстовището на Порт дьо ла Шапел и навлезе в северната част на Париж.

— Искаш ли да отидем до парка, за да ти покажа къде са открили тялото на Нойс?

— Да — отвърна Мартин.

— Наистина ли смяташ, че ще откриеш нещо, което парижката полиция да е пропуснала?

— Не знам. Но все пак парижката полиция не беше в парка „Макартър“, когато открихме тялото на Йозеф Шпеер.

— Точно за това говоря. — Форд се извърна, за да го погледне в очите. — Реших да ти се обадя за Нойс, защото знаех, че в момента, в който разбереш кой е той и в какво състояние са го открили, и сам ще дотичаш.

Форд рязко смени на по-ниска предавка, направи десен завой и отново натисна газта.

— Сега сме в Париж, Ник, не в Лос Анджелис и този път е убит Алфред Нойс, а не Йозеф Шпеер. И има замесени диаманти. Полицията смята, че е убийство с цел грабеж, нищо повече. Начинът на действие на убиеца просто е съвпадение. Точно затова хората от Лос Анджелис не са довтасали тук, а си стоят в Америка.

— Може би е съвпадение, но може би не.

Форд натисна спирачката и забави, за да спре на един светофар.

— Добре, какво възнамеряваш да правиш? Вече не си ченге. Не разполагаш с власт. Ако започнеш да ровиш и да си пъхаш носа, за да откриеш нещо, всички ще започнат да те питат кой си и какъв си. Убийството на Нойс ще върне цялата история в медиите — продължи той. — Всички са се приготвили да продават билети за първия ред, а от таблоидите ще измислят някаква връзка, дори да не съществува. Реймънд беше звезда по всички световни телевизии. Ти също. А хората не забравят такива неща. Може и да си сменил името си, но лицето ти е същото. Ами ако някой направи връзката и се сети кой си? Ще разберат и новото ти име, и новия ти адрес.

Светна зелено и Форд бавно потегли напред след останалите автомобили.

— А какво ще стане, ако тази информация по някакъв начин стигне до лошите хора в ПУЛА, които продължават да се интересуват от Джон Барън? И да се питат какво е станало с него, къде изчезна, къде е сестра му? Вече те предупредих за сайта на Джийн Върмиър. А сега има и някакъв нов, който не особено креативно е наречен „Лафче за ченгета“. Чувал ли си за него?

— Не.

— Чат за полицаи от целия свят. На полицейски жаргон, с типичното им чувство за хумор и типичната им отмъстителност. Мога да се хвана на бас, че името „Джон Барън“ излиза там поне два пъти в месеца, споменавано я от Върмиър, я от останалите полицаи, които помнят какво стана с Ред, Лен Полчак, Рузвелт Лий, Валпарайсо и Джими Халидей. Те са готови да платят от джоба си, за да те открият. На останалите казват, че си забравил нещо важно в Лос Анджелис и те искали да ти го върнат.

Мартин се извърна към прозореца, но Форд продължи неумолимо.

— Ако започнеш да вдигаш шум, Ник, поставяш живота си в опасност заедно с всичко, което си постигнал междувременно. А освен това подлагаш на риск и Ребека.

Мартин се обърна към него.

— И какво очакваш от мен, по дяволите?

— Да завием обратно и ти да се прибереш в Манчестър. Аз ще следя как върви разследването тук. Ако излезе нещо, ти ще бъдеш първият, който ще научи за него.

Форд спря на следващия светофар. Двамата приятели за момент замълчаха.

— Ник, моля те, послушай ме — обади се накрая Форд. — Върни се в Манчестър.

Мартин го изгледа продължително.

— А какво е другото?

— Какво друго?

— Това, което не ми казваш. Забелязах го още в първата минута, когато ме взе от летището. Знаеш и още нещо, нали?

— Нищо не знам.

— Аз много харесвам нищото, давай.

— Добре. — Светна зелено и Форд отново потегли. — Когато прочете за трупа в парка, какво си помисли първо?

— Реймънд.

— Автоматично, нали? Просто те преряза.

— Точно така.

— И все пак и двамата знаем, че Реймънд е мъртъв, при това отдавна.

— Да, и? — Мартин го гледаше изпитателно в очакване да продължи.

— Когато за пръв път чух за трупа в парка, гол и с обезобразено лице, още преди да се разбере, че е Алфред Нойс, просто ей така накарах един от колегите репортери на „Таймс“ в Ню Йорк да се поразходи.

— И?

— Тази сутрин, докато си пътувал насам, той ми каза какво е открил. Досието на Реймънд липсва от кабинета на съдебния лекар в Лос Анджелис. Просто е изтрито от базата данни. Отпечатъците от пръстите му, снимките, всичко — изчезнали са. Същото е станало и с досието на полицията на сървъра в Паркър Сентър. Както и с досието му в Сакраменто. И с доклада, който са написали в Бевърли Хилс след огледа на апартамента на Алфред Нойс. И с полицейското му досие в Чикаго. А най-интересното е, че някой е проникнал дори в базата данни на ФБР и отново е изтрил всичко, свързано с Реймънд. В момента проверяват бюрото на Интерпол във Вашингтон и полицейските бази данни в Сан Франциско и Мексико Сити, където също се пазят копия от снимката и пръстовите му отпечатъци. След като тези неизвестни хакери са успели да влязат навсякъде, какво според теб ще намерим ние?

— Кога е станало?

— Няма как да се разбере. — Форд хвърли поглед на Мартин, после отново насочи вниманието си към пътя. — Но има и още. Заради скандала с кремирането в Лос Анджелис са уволнени трима души — двама мъже и една жена. Мъжете са умрели в разстояние на три седмици, а жената е изчезнала безследно — всичко това в рамките на четири месеца след инцидента. Жената уж отишла да живее при сестра си в Ню Орлиънс, но тя всъщност няма сестра в Ню Орлиънс. Само един чичо, който дори не си спомня кога му се е обаждала за последен път.

Сякаш някой беше положил ледена ръка на тила на Мартин. Беше усетил същото, когато за пръв път прочете за трупа, открит в парка, но тогава съзнателно беше игнорирал това усещане.

— Значи смяташ, че е възможно Реймънд все още да е жив?

— Нищо не смятам. Но ние знаем, че някой му изпрати самолет да го прибере, и то два пъти. А това означава, че не е работел на своя глава, а работодателят му разполага със солидни средства.

Мартин се загледа пред себе си. Беше подозирал нещо подобно през цялото време. Беше се опитал да го изтъкне пред началника на полицията, но Харуд грубо го беше отрязал, твърдо решен да сложи край на случая и да запази в тайна истината за отряда. Мартин рязко се обърна към Форд.

— Ами лекарят, който е установил смъртта му в болницата?

— Казва се Феликс Норман. Вече не работи там. Пратил съм двама души да го търсят.

— Господи боже. — Мартин изведнъж се сети още нещо. — Полицията в Лос Анджелис знае ли?

— Не знам. Дори да знаят, не са предприели нищо. Двамата мъже явно са починали от естествена смърт. За жената така и не е подаден доклад за изчезнало лице, а кой ти влиза в стари папки и бази данни по случай, който е официално приключен и с който никой не иска да има нещо общо?

Пред тях изникна кръглата кула на „Бариер Монсо“ — един от малкото запазени пунктове за плащане на пътна такса, построени в целия град в края на XVIII век. Зад него се простираше безрадостната зимна пустош на някакъв парк.

— Това ли е? Тук ли са намерили тялото на Нойс?

— Да. Това е паркът „Монсо“.

Форд видя как очите на Мартин светнаха, докато се приближаваха. Долови наелектризирането на атмосферата, когато Мартин се изправи на седалката и очите му започнаха да се стрелкат, като несъзнателно отбелязваха подробности от улиците, квартала и различните пътища към парка. Без да иска, той гледаше откъде би могъл да мине убиецът. Ченгето в него се събуждаше за нов живот. Ставаше точно това, от което се опасяваше Дан Форд.

— Ник — обади се той предупредително. — Не се замесвай. Не знаем нищо със сигурност. Остави на мен да проверя тази история с колегите от Лос Анджелис. Дай шанс на парижката полиция.

— Нека само да се поразходим в парка — каза Мартин. — И ще видим какво ще стане.

Три минути по-късно Форд паркира ситроена на рю дьо Тан, по диагонал срещу парка. Беше едва дванайсет и половина на обяд, когато излязоха от колата, прекосиха булеварда в ярката слънчева светлина на зимата и влязоха в парка „Монсо“, — построен от дук Дьо Шартр през XVIII век. Двамата преминаха през оградата от ковано желязо недалеч от метростанция „Монсо“, после закрачиха по алеята към мястото, където бяха открили Нойс.

Когато се доближиха на двайсетина метра, забелязаха трима униформени полицаи, застанали пред един гъст храсталак от вечнозелени растения, над които се издигаше висок кестен с оголени от зимата клони. По-навътре стояха двама цивилни и разговаряха. Явно бяха детективи. Единият беше нисък, набит и сочеше насам-натам, сякаш обясняваше какво е станало; другият кимаше в отговор и, изглежда, задаваше въпроси. Беше по-млад, много по-висок от събеседника си и в никакъв случай не приличаше на французин.

Беше Джими Халидей.