Алън Фолсъм
Претендентът (110)

30

Никълъс Мартин се пробуди от дълбокия си сън от шума на врата, която се отвори и затвори. Беше тъмно и той за момент не можа да се сети къде се намира. Дали някой влезе или излезе? Или беше сънувал? Той натисна бутона на дигиталния си часовник и циферблатът просветна в тъмното.

2:12 сутринта.

Той седна в леглото и се ослуша. Нищо.

Мекото сияние на уличната лампа, което преливаше в стаята, най-сетне му помогна да определи къде е — на канапето в дневната на Дан Форд. Той отново се заслуша, но не чу нищо. После някой отвън затръшна вратата на автомобил и запали двигателя. Никълъс бързо отметна завивките и пристъпи до прозореца. Видя как ситроенът се измъква от тясното място между две други коли, където беше успял да го промуши Форд на връщане от хотела.

Никълъс отново погледна часовника си.

2:16 сутринта.

Не, не беше 2:16. Всъщност беше 3:16. Часовникът му все още показваше времето в Манчестър, а в Париж беше с един час по-късно.

Никълъс навлече халата, който му беше дал Форд, и отиде до спалнята на Дан и Надин.

— Надин? — подвикна той.

Настъпи дълга тишина, но вратата най-сетне се отвори и сънената Надин Форд застана на прага. Беше облечена с дълга бяла нощница, а дясната й ръка беше положена на издутия й корем.

— Защо излезе Дан?

— Не е проблем, Никълъс — отвърна тя тихо и малко неуверено на английски. — Обадиха му се по телефона, той се облече и излезе.

— От полицията ли се обадиха?

— Не, не от полицията. Той чакаше да му се обадят, нещо свързано с работата, но не ми каза какво точно.

— Значи не знаеш къде е отишъл?

— Не. — Надин се усмихна. — Но той е добре, не се тревожи.

— Ясно — каза Мартин.

В Лос Анджелис или Париж, женен или не, нищо не се беше променило в живота на приятеля му. Точно така работеше Дан Форд още от самото начало на кариерата си — при най-малкия намек за някакво интересно събитие, подхвърлен от някой информатор, той ставаше и тръгваше. Обикновено работеше върху десетина проекта едновременно и изобщо не обръщаше внимание на часа или мястото, където можеше да получи информация. Беше запазената марка на Дан Форд като журналист и именно този начин на работа го правеше толкова добър.

— Лягай си — каза Надин. — Ще се видим на закуска.

Тя се усмихна и затвори вратата, а Мартин зашляпа по коридора към канапето. Не му харесваше, че Форд е излязъл сам. Бяха се случили прекалено много неща и прекалено много въпроси бяха останали без отговор. Сигурно можеше да му се обади на мобилния телефон и да го накара да се върне. От друга страна обаче, ако Форд беше решил, че е в опасност, той щеше първо да вземе него. Надин също не му се стори разтревожена, както например се бе разтревожила по-рано на вечерята, докато говореха за Халидей. В крайна сметка Форд беше кореспондент на голям вестник и това му беше работата. Независимо от френската кухня и лъскавите вечери, и тук вътрешните хора разполагаха с информация, която можеше да доведе до важен репортаж или пък просто до някоя сочна клюка, а Дан Форд се препитаваше от тези неща. Така че щом Надин беше успяла да свикне с този начин на живот, защо той да не може?

Мартин погледна за последен път през прозореца, после се върна на канапето и се зави. На улицата беше тихо, а Надин спеше спокойно и не се притесняваше за съпруга си. Но нещо продължаваше да го човърка. Беше просто някакво усещане — че Форд е отишъл някъде, където не бива, и не знае за това.

Мартин се обърна на другата страна и намести възглавницата, като се опитваше да се настани удобно и да се отърси от тревогата си. За да се разсее, се замисли за смачкания бележник на Халидей, претъпкан с хвърчащи листчета, в който бяха записани както срещите му за миналата година, така и за тази (която, в средата на януари, едва сега започваше). Страниците на бележника бяха плътно изписани с дребния, почти неразбираем почерк на Халидей, в който всички букви бяха наклонени наляво — Мартин си го спомняше от съвместната им работа в Лос Анджелис. Но по отношение на съдържанието бележникът беше по-скоро личен дневник със сведения за самия Халидей и децата му, отколкото някакво откровение за работата на отряда или тайната на Реймънд. Поне на пръв поглед в бележника не се съдържаше никаква по-значима информация.

Мислите за бележника на Халидей бавно отстъпиха място на фантазии за лейди Клем, уханието й, чувствения допир на тялото й до неговото, усмивката и сухото й, понякога просташко чувство за хумор. Мартин се усмихна при спомена за ужасяващия си разговор с лорд Престбъри в таверната на Уитуърт Хол точно преди Ким да го спаси с фалшивата тревога за пожар в сградата.

Усмивката му бързо помръкна, когато изведнъж си спомни какво беше казал Дан Форд. „И ако нашият приятел Реймънд все още е сред живите, няма дори да го разбереш, преди да е станало твърде късно. Защото тогава тъкмо ще си влязъл в задънената улица и хоп, той ще се появи зад гърба ти.“

Реймънд. Безпокойството му нарасна. Беше като глас, който му нашепваше, че за убийството на Нойс е виновен Реймънд. Че той е убил и Фабиен Кюрте. Както и Джими Халидей. А сега и Дан Форд беше излязъл сам навън, в тъмното и дъжда.

„Парчетата — каза изведнъж Мартин на глас. — Парчетата.“

Той рязко скочи от канапето. Потърси телефона си в тъмното и набра номера на Форд. Чу сигнала за свободно, но никой не вдигна. Най-сетне се обади предварително записан глас, който му каза нещо на френски. Мартин се досети какво му казва — че абонатът не може да отговори, оставете съобщение или се обадете по-късно. Мартин затвори и отново набра номера. Телефонът на Форд отново зазвъня, после пак се чу същото съобщение.

Мислите му препускаха; първата му идея беше да се обади на Ленар, но после осъзна, че няма представа къде е отишъл Форд; а дори да успееше да се свърже с френския полицай, какво щеше да му каже? Мартин затвори телефона. Дан Форд беше сам някъде там навън и той не можеше да му помогне.