Алън Фолсъм
Претендентът (164)

85

Мартин закри телефона с ръка и невярващо погледна към Коваленко.

— Кабрера!

— Предлагам ти да поговориш сериозно с него.

Коваленко го изгледа сурово, после демонстративно остави своя „Макаров“ на пода и излезе от колата, за да посрещне командосите с вдигнати ръце.

Вила „Енкрацер“, по същото време

Александър Кабрера стоеше с мобилен телефон в ръка до прозореца на малък кабинет на горния етаж над библиотеката, в която баща му беше абдикирал от руския трон. Точно под себе си виждаше екипите, които почистваха снега, паднал през нощта, за да дадат възможност на гостите спокойно да се разхождат по сложната мрежа от пътеки през гората, с която вилата толкова се гордееше.

— Мистър Мартин, обаждам ви се, защото разбрах, че сте се опитвали да се свържете с Ребека.

— Да. Бих искал да говоря с нея, моля.

Мартин произнасяше думите спокойно и премерено, като се опитваше да не обръща внимание на факта, че до прозореца на колата му стоеше швейцарски командос, въоръжен с лека картечница. Отляво се виждаше и Коваленко, обграден от войници, който все още стоеше с вдигнати ръце и разговаряше с командващия офицер. Мартин забеляза, че с жест му поиска разрешение да бръкне в джоба на палтото си. Офицерът кимна и Коваленко внимателно извади оттам пропуска, с който ги беше снабдил инспектор Беелр.

— Опасявам се, че тя излезе на разходка с децата на семейство Ротфелс, мистър Мартин — обясни Кабрера, самата любезност.

Мартин се помъчи да различи нещо познато, някаква фраза или интонация. Трябваше да накара Кабрера да поговори още малко.

— В момента пътувам към Давос. Много бих искал да видя Ребека, когато пристигна. Можете ли да…

— Мога ли да те наричам Никълъс? — прекъсна го Кабрера.

— Добре.

Александър се извърна от прозореца и отиде до едно голямо писалище. Точно в момента баронесата беше на долния етаж в една трапезария, където обядваше заедно с кмета на Москва, министъра на отбраната и патриарха и с подробности им разказваше какво благородство беше проявил Питър Китнър, като беше подписал абдикацията си в името на Русия, и с какво нетърпение щеше да се присъедини към тях още довечера, когато във вилата щеше да пристигне и президентът Гитинов.

— Доколкото разбрах — продължи той, — Ребека, както се казва, е „изплюла камъчето“ и ти си разбрал, че двамата с нея планираме да се оженим.

— Да.

— Не исках да създавам скандал, Никълъс, нито пък да проявявам грубост, но нашите отношения са твърде дискретни още от самото начало по някои твърде комплексни причини.

Мартин не чуваше нищо познато в начина на изразяване на Кабрера. Може би той наистина беше луд. Може би Коваленко беше прав и Кабрера изобщо не беше Реймънд.

— Защо не дойдеш във вилата, Никълъс? Така не само ще видиш Ребека, но ще имам и възможността да се запозная с теб. Ела да вечеряш и остани до утре, моля те. Ще имаме много интересна компания.

Мартин видя как Коваленко кимна на командира на швейцарската армия, после двамата си стиснаха ръцете, командосите свалиха оръжието и руският детектив пое към колата.

— Казва се вила „Енкрацер“ — обясни Кабрера. — Всеки жител на Давос може да те упъти. Ела до портала, аз ще ги предупредя да те пуснат. С голямо нетърпение очаквам да се срещнем.

— Аз също.

— Чудесно. Значи ще се видим довечера.

Кабрера прекъсна връзката. Нямаше дори „Довиждане“. Просто учтива покана за вечеря. Последното, което Мартин беше очаквал.