Алън Фолсъм
Претендентът (185)

11

Вратата изскърца и се отвори. Мартин различи трима мъже в мътната светлина, която проникваше откъм коридора.

— Ела — каза същият дрезгав глас с акцент, който познаваше отпреди.

— Кой ден сме? Кой месец? — настоятелно попита Мартин, за да се ориентира поне малко.

— Млъкни!

Двама от мъжете пристъпиха към него, сграбчиха го и го помъкнаха към вратата. Мартин за миг зърна още двама души със скиорски маски, които чакаха в коридора. После отново сложиха превръзката на очите му. Повлякоха го напред. Стигнаха до стълбите и заслизаха.

Три етажа. После коридор и врата. Изведнъж в лицето го блъсна студен въздух и той жадно си пое дъх.

— Изпикай се — заповяда един глас. — Изпикай се.

Ръцете го блъснаха към стената. Той разкопча ципа на панталона си. Беше благодарен. По-рано му се беше сторило, че пикочният му мехур ще се пръсне, и беше започнал да блъска по вратата и да вика, че иска да използва тоалетната, но не беше дошъл никой и Мартин едва се беше удържал да не се облекчи на пода. Едва сега бяха дошли.

В мига, в който свърши и закопча панталона си, някакви силни ръце го помъкнаха по груб калдъръм. После го вдигнаха и други ръце го поеха оттам. Мартин чу как над главата му се затваря някакъв люк. Превозното средство, в което го бяха натикали, се люшна напред и той едва не изгуби равновесие. Отново завързаха китките му и някакви ръце го бутнаха по лице на пода. Миришеше на прах и мръсотия и Мартин разбра, че се намира в каросерията на камион, върху някаква тапицерия. Подът под него отново се люшна напред и камионът започна да набира скорост. Той изведнъж усети, че материята под него се надига и някой започва да го превърта в нея.

— Господи — помисли си. — Навиват ме в някакъв килим.

Въртенето спря. Настъпи тишина, като се изключи шумът от двигателя. Шофьорът отново смени скоростите и те излязоха на гладко шосе, където вече можеха да се движат с голяма скорост.